връзки в Градския съвет. И второ, момчетата в работилницата няма да приемат заповеди от
мен за такова нещо и сигурно ще кажат на Санджай. Обаче ти, от друга страна…
— Защо все аз съм от другата страна?
— … Ти можеш да го свършиш дискретно или да ме оставиш аз да го свърша, защото в
работилницата ти си шефът — настоя Фарзад. — С твоя помощ може да стане без никой да
разбере.
— Въпросът ми сигурно ще прозвучи странно — казах и огледах лицата, взрели се с
очакване в мен, — но сигурно ще е много по-странно, ако не го задам. Кое ви кара да
мислите, че като ви помогна, после тъй или иначе няма да го съобщя на Санджай?
— Справедлив въпрос — призна Аршан — и се надявам да не ми се обидиш, като ти
кажа, че не се повдига за първи път в тази стая. В крайна сметка ние имаме нужда от твоята
помощ и вярваме, че можем да ти се доверим. Чичо Кеки имаше много високо мнение за теб.
Много пъти ни е разказвал, че си бил с Кадербай до самия му край и че си човек на честта.
Споменаването на думата чест ме удари в гърдите, особено след като ме молеха да
скрия нещо от сегашния си шеф, от Санджай. Но ги харесвах и вече ми бяха станали много
по-симпатични от самия Санджай. А и Санджай бе достатъчно богат, за да мине без дял от
съкровището им, ако изобщо някога го намерят.
— Ще подготвим документите тази седмица — казах. — На Санджай ще кажа, че правя
услуга на приятел — както си е. И преди съм се занимавал със странични дела. Но искам тук
да приключим, да не взема после да науча през Санджай за това? Наясно ли сме?
Групата около мен заръкопляска и нададе ликуващи възгласи. Неколцина се втурнаха
напред и ме затупаха по гърба, запрегръщаха ме, стискаха ми ръката.
— Много благодарим! — усмихна се щастливо Аршан. — Толкова се тревожихме за тази
работа с Градския съвет! Това е първата истинска пречка в начинанието ни. На нас… на нас
това търсене на съкровище взе да ни се нрави, и… ами мислим, че ако Съветът ни забрани и
ние ще се затрием също като съкровището.
— Естествено, не очакваме да ни направиш безплатна услуга — додаде Фарзад. — Кажи
му, татко!
— Ако приемеш, ние искаме да ти дадем един процент от съкровището — рече Аршан.
— Ако го намерите — усмихнах се.
— Когато го намерим! — поправиха ме няколко гласа.
— Когато го намерите — съгласих се.
— А сега какво ще кажеш за още малко дал роти? — попита Джая.
— И късчета пилешко — предложи Захира.
— И един хубав сандвич с яйце и къри — включи се и Анахита. — С малинов сок във
висока чаша.
— Не, не, благодаря — побързах да кажа, станах и се отдалечих от масата. — Все още
съм напълно сит. Може би друг път.
— Другия път задължително — заяви Анахита.
— Да, задължително.
— Ще те изпратя — каза Фарзад, когато се упътих към дългата завеса, закриваща
предната част на къщата. Цялата група ни придружи до вратата.
Сбогувах се, стиснах им ръцете, разменихме си прегръдки и излязох през вестибюла на
улицата заедно с Фарзад.
Мусонът беше измил улиците, тежките облаци вече бяха отминали и ярките слънчеви
лъчи изпаряваха влагата от всяка блеснала като огледало повърхност.
Тази първа гледка към улицата ми се стори някак чужда и непозната — сякаш странният
мегакосмос от дъсчени пътеки и тесни
кофражи в гигантската камбанария на Фарзадовата къща бе истинският свят, а улицата
отвън — с лъщящата и вдигаща се пара — беше илюзия.
— Аз… ъъ… надявам се, че бъркотията в моето семейство не те ошашка — смънка
Фарзад.
— Не, никак.
— Не ти ли се струва, нали се сещаш, малко… смахнато, на! Онова, с което се
занимаваме?
— Всеки нещо търси. А и доколкото виждам, всички сте щастливи.
— Така е — съгласи се той бързо.
— Колко смахнат трябва да си, че да не ти харесва, когато някой е щастлив?
Младият парс импулсивно посегна и ме прегърна вдървено.
— Знаеш ли, Лин — каза той, след като се пуснахме. — Всъщност има и още нещо, за
което искам да те помоля.
— Има и друго?
— Да. Виж, ако някога се сдобиеш с телефона на онова момиче, онова красивото
момиче с прелестните очи, онази Дивя, дето я срещнахме пред полицейския участък
сутринта, аз…
— Не.
— Не?
— Не.
— Значи не?
— Не.