направо. Не харесваш, когато нарека туземците мангали или пък обратните — педали.
— Мисля с това да приключим, Конканън.
— Изслушай ме бе, човек. Знам, че така оскърбявам чувствата ти. Разбирам го. Наистина
го разбирам. Но това просто не го харесвам и не го уважавам. Ще съм откровен. Не мога да
уважавам добротата. Няма как! Знаеш за какво ти говоря. И ти си лежал зад решетките, бил
си и ти от другата страна като мен. Обаче си състрадателен човек, макар че си приличаме
повече, отколкото си мислиш.
— Конканън…
— Чакай де, не съм свършил. Състраданието е много странно нещо. То идва дълбоко
отвътре. Хората го разпознават, когато го видят, защото няма как да се престориш на
състрадателен. Знам. Пробвал съм. Беше отвратително. Направо се поболях. И трябваше пак
да си стана такъв, какъвто съм си — безсърдечна гад, та да оздравея. Това е истинско, нека
съм безсърдечна гад. Мен ме тегли към истинските неща, ако ще и да не ги харесвам, както
преди казах. Разбираш ли ме?
— Ти изобщо не ме познаваш — казах и го погледнах в очите.
— Е, тука бъркаш — усмихна се той. — От бая време съм в Бомбай. Няколко дни след
като пристигнах, чух името ти от някакви лекета, дето си приказваха в една пушалня за
опиум. После пак го чух — два пъти едно след друго. Първо си помислих, че говорят за двама
чужденци, обаче накрая загрях, че Лин и Шантарам са една и съща долна невъзпитана гад и
че това си ти.
— Значи си ме следил.
— Не съм казал такова нещо. Казах, че се заинтригувах. Почнах да разпитвам за тебе.
Реших да се запознавам с хора, дето те познават и с които работиш. Даже и гаджето ти
познавам.
— Какво?
— Тя не ти ли каза, че сме се запознали?
Ухили се. Тая усмивка почваше да не ми харесва.
— Чудно ми е защо ли не ти е казала? Може пък да си пада по мен?
— Какви ги дрънкаш?
— Дребна работа. Запознах се с нея на една изложба. Вдигнах вежда и това го подразни.
— Е, кво бе? Като съм буца от Северна Ирландия, селяндур, дето набива картофи, значи
не мога да се интересувам от изкуство, тъй ли!
— Дай по същество.
— Няма нищо по същество бе, малкият. Запознах се с Лиса… Нали така се казваше? На
една изложба. Поприказвахме си и това е.
— Защо?
— Виж какво, аз даже въобще не знаех, че тя ти е гадже, докато един от приятелите й не
те спомена, а после събрах две и две, тъй да се каже. Кълна се.
— Дръж се по-далече от нея, Конканън.
— Защо? Тя май ме хареса. Струва ми се, че си допаднахме лекичко. Аз нея че я харесах
— харесах я. Днес-утре, все ще трябва да я пуснеш да си отиде — обаче съм сигурен, че ти си
наясно вече, нали?
— Стига ми толкова. — Станах.
— Чакай малко де! — Той стана с мен и ме докосна по ръката. — Моля те. Пич, аз не
искам да се карам с тебе. Не исках… Не се опитвам да те ядосам. Просто съм си такъв. Знам, гадно е. Знам! Ама другояче не мога. Както ти казах преди за теб — и да не харесваш нещо, все пак виждаш, че е истинско. Ето такъв съм, като съм истински. Наистина не искам
нарочно да наранявам чувствата ти. И наистина ми се иска да поговорим.
Съпротивлявах се — взирах се в него и се опитвах да разчета погледа му. Зениците му
бяха съвсем мънички: върхове на карфици, потъващи в леденосиня вълна. Извърнах очи.
На шосето край нас камион на пътна полиция спря до мотоциклетите на
„Скорпионите". Работниците скочиха от каросерията, прекараха моторите до камиона и ги
натовариха в него при другите, вдигнати за незаконно паркиране.
Конканън проследи погледа ми, докато ги наблюдавах.
— Ако не бях минал оттук — каза тихо, — сега в каросерията можеше да метнат трупа
ти.
Беше прав. Не го харесвах и вече бях сигурен, че е побъркан. Но Се бе намесил точно
когато трябва и ме беше спасил.
Седнах отново. Конканън поръча още два чая. Пръстите му чевръсто свиха малък
джойнт.
— Ще пушиш ли с мен?
Взех го и го разпалих с клечката, която той затули с шепите си. След малко му подадох
цигарата.
— Като те гледам как вечно се обиждаш, рипаш и ми скачаш на бой или хукваш да
бягаш, ще карам направо по същество. — Той издиша струя сивосинкав дим.
— По същество за какво?
— Основавам нова банда и искам да дойдеш при мен. Беше мой ред да се разсмея.
— Кое му е смешното?