— Учех право — усмихна се той. — Почти го бях завършил. Последната година правех
изследване за частните детективи и влиянието им върху съдебната система. Много скоро
започнах да се интересувам само от детективската работа и зарязах ученето, за да пробвам.
— И как върви? Той се разсмя.
— Разводите са по-здравословни от борсовите игри, а и много по-предвидими.
Разследвах няколко бракоразводни случая, но престанах. Работех с още един тип, той ме
учеше на занаят. От трийсет и пет години се занимава с разводи и продължава да му харесва.
Не и на мен. Разни женени мъже вечно се оплитат в афери. Гледаш все същия тъжен филм.
— А след като напусна тучните пасища на разводите?
— Досега открих два изчезнали домашни любимеца, един изчезнал съпруг и един
изчезнал гювеч — отвърна той. — Като че всичките ми клиенти, Господ да ги поживи, или са
мързеливи, или твърде изтънчени, че да го свършат сами.
— Но ти обичаш детективската работа. Дава ти прилив на вдъхновение, а?
— Знаеш ли, мисля, че като си от тази страна, се добираш до истината. Като адвокат ти
се позволява само някаква нейна версия. А истината е тук, дори да става въпрос само за
откраднат наследствен гювеч. Това е истинската история, преди всички да почнат да лъжат за
нея.
— Ще продължаваш ли?
— Не знам. — Той се усмихна и пак извърна очи. — Зависи от това колко ме бива.
— Или колко не те бива.
— Или колко не ме бива.
— Ето как стигнахме до история номер три — казах. — Навин Адеър, индийско-
ирландски частен детектив.
Той се разсмя и зъбите му се белнаха като пяна подир смеха му, но вълната бързо стихна.
— Не съм кой знае какъв детектив, де.
— Навин Адеър — произнесох. — Коя част повече те рита отзад — индийската ли, или
ирландската?
— На индийците им идвам много англо — засмя се той, — а за англосаксонците съм
твърде много индиец. Баща ми…
Назъбени върхове и изгубени долини — за твърде много от нас това са земите, които
свързваме с произхода си. Седях до него, изкачвайки един от тези върхове в очакване той да
заговори отново.
— Преселихме се на тротоара, след като заряза майка ми. Живяхме на улицата, докато
навърших пет, но всъщност нямам много спомени оттогава.
— Какво стана?
Той вдигна очи към улицата, погледът му заплува в прилива и отлива на цветове и
емоции и леко се залюля.
— Той имаше туберкулоза — каза младият детектив. — Със завещанието си остави
всичко на майка ми и се оказа, че е натрупал солидна сума, тъй че внезапно забогатяхме и…
— И всичко се промени.
Той ме погледна, сякаш да ми покаже, че ми е казал повече, отколкото трябва.
От вентилатора — само на няколко пръста от темето ми — главата ми изтръпна от
ледена болка. Махнах на келнера и го помолих да го намали.
— Студено ли ти е? — присмя ми се той с ръка на копчето. — Ей сега ще ти покажа
какво е студ!
И пусна вентилатора на пета степен — същинска виелица. Усетих как бузите ми
замръзват. Платихме сметката, тръгнахме си и го чухме да ни казва довиждане.
— Втора маса пак е свободна!
— Направо се влюбих в това място — заяви Навин, щом излязохме.
— Нима?
— Да. Чудесен сок, гадни келнери. Идеално!
— Ние с теб май ще се разберем, детектив. Може и да се разберем.
ВТОРА ГЛАВА
МИНАЛОТО, МОЯТ ЛЮБИМ ВРАГ, идва винаги ненавреме. Спомените за онези дни в
Бомбай изникват в паметта ми тъй внезапно и живо, че понякога ме изтръгват от времето и
изчезвам загубен за настоящето. Една усмивка, една песен — и ето, аз пак съм там: проспивам слънчеви утрини, нося се с мотора си по планински път или овързан и пребит се
моля на Съдбата за по-добър шанс. Обичам всеки тогавашен миг, всеки миг с приятел или с
враг, миг на бягство, на прошка: всеки един миг от живота си. Но само миналото умее да те
отведе на правилното място в неправилния момент и да надигне буря в душата ти.
Сигурно трябва да съм гневен след някои неща, които съм сторил и които ми сториха.
Неведнъж са ми казвали, че имам право да се гневя. Един мошеник веднъж ми подхвърли:
„Щеше да си велик тип, стига да имаше малко злоба в себе си." Но аз съм се родил без нея и
никога не живял с омраза и озлобление. Ядосвал съм се, отчайвал съм се и съм вършел злини