изчезваше.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ЧАКАХ ЛИСА ПРЕД ХОТЕЛ „Махеш" и се любувах на града. Проливни дъждове се
изсипваха на порции целия следобед, но под мътното небе на ранната вечер въздухът бе сух и
горещ.
От време на време вълните връхлитаха ниския вълнолом, разбиваха се и оплискваха
половината широка улица. Децата се забавляваха и играеха, притичвайки под пръските им, а
двойките отскачаха настрани.
Водачите на рикши забавяха ход покрай минувачите с надеждата да ги примамят в
раздрънканите си возила на високи колела. Продавачи на фъстъци, които висяха в кошници
на врата им, обикаляха и раздухваха с ветрила живите въглени. Димът от малките им огнища, напоен с аромата на печени ядки, се носеше сред хората и ги изкушаваше да обръщат глави.
Целият град, измит от силните дъждове, бе по-благоуханен от обикновено. Натежалото
от облаци небе сякаш захлупваше уханията на храната, която се готвеше по стотиците улични
сергии — бхел пури, пав бхали, пакода, сладките пикантни миризми от продавачите на паан, благовонията и аромата на гирляндите от франджипани, които се продаваха край всеки
светофар.
Всеки омаен мирис събуждаше нова мисъл у мен. Тогава чух гласа й:
— Едно пени глоба! — каза Лиса. Обърнах се.
— Вече не секат пенита. — Придърпах я към мен и я целунах.
— Да не забрави, че сме в Бомбай? — попита тя, без да се противи. — Тук хората ги
арестуват за целувки на публично място.
— Може да ни сложат в една килия — предположих и я притиснах, към себе си.
— Е… надали — засмя се тя.
— Тогава ще избягам и ще дойда да те измъкна.
— А после?
— После пак ще те доведа тук някоя вечер, точно като тази, и пак Ще те целуна, точно
както сега.
— Я чакай. — Тя огледа лицето ми. — Пак си се бил.
— Шегуваш ли се?
— Престани. И се опитваш да ме разсейваш! Мръсен номер, мой човек.
— Какво?
— Господи, Лин! Пак ли си се сбил? Какво става?
— Нищо ми няма, Лиса, добре съм. И съм тук, с теб.
Целунах я по лицето.
— По-добре да тръгваме, да не го изпуснем — рече тя намръщено и се извърна от
целувката ми.
— Кой да изпуснем?
— Кого да изпуснем, писателю — поправи ме тя. — Много скоро ще разбереш.
Поведе по късата пътека от крайбрежната улица към променадата[38], опасваща близката
сграда на „Еър Индия". Офисите бяха затворени, но на мъждивото нощно осветление в
приемната на партерния етаж се различаваха бюрата и вратите навътре в сградата.
Стигнахме до една затворена стъклена врата на гърба на сградата и Лиса ми даде знак да
почакам. Огледа се нервно към отрязъка от улицата, видим от задния вход, но там нямаше
никого.
— И сега ние какво…
— Чакаме — прекъсна ме тя.
— Какво чакаме?
— Него.
Вътре в сградата блесна светлина. Охранител с фенерче се приближи до вратата, завъртя
окачения на дебела верига ключ и ни отвори. Прикани ни бързо да влизаме и заключи след
нас.
— Насам — каза. — Вървете след мен.
Лъкатушейки из поредица коридори и между редовете пусти бюра, той ни заведе до
товарния асансьор в дъното на сградата.
— Аварийният асансьор — усмихна се радостно. — Като спре най-горе, изкачете пеша
двата етажа до покрива. Кеша, ако обичате.
Лиса му даде свити на руло банкноти. Охранителят ни отдаде чест, натисна копчето, вратата на асансьора се отвори и той ни махна да влизаме.
— Значи ще обираме „Еър Индия" — казах, докато се издигахме, — а преди десет
минути се тревожеше за една целувка на публично място.
— Не се тревожех — разсмя се тя. — И не сме дошли да правим обир. Отиваме на
частно парти.
Вратите се отвориха на етаж с архиви — покрай стените се редяха канцеларски шкафове
и открити рафтове, отрупани с папки.
— Я, зала „Кафка"! Нямам търпение да видя менюто.
— Хайде! — Лиса се втурна към стълбите. — Да побързаме. Като прескачаше по две
стъпала наведнъж, тя ме поведе по стълбите. Най-горе се поколеба, сложила ръка върху
аварийното резе на затворената врата.
— Дано не са забравили да оставят вратата отключена — каза тя задъхано и бутна
резето.
Излязохме на покрива на сградата. Беше обширен, с няколко малки метални будки по
периферията.