кървавочервено, чак до небесното море.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Управлението на престъпно предприятие изисква силни инстинкти, склонност към
безмилостни хрумвания и дарба да вкарваш хората си в онова тучно пасище на раболепието, което се простира между страхопочитанието и завистта. Да управляваш престъпно
предприятие, другояче погледнато, си е тежък труд.
След нощта на червения стрелец се събудих рано с чувството, че ме е ранила стрела и е
оставила червена празнота в мен. Още преди девет вече седях на бюрото си в работилницата
за паспорти.
След три часа прецизна работа с Кришна и Вилу новите фалшификати бяха готови.
Обадих се на нашия човек в Общинския съвет и го помолих да ми прати копия на
разрешителни за строеж, които щях да използвам за семейството на Фарзад — търсачите на
съкровища, а после се запътих на работен обяд в посока „Колаба Козуей" [39].
Почти всички три, четири и петзвездни хотели в южен Бомбай се намират в радиус до
три километра от монументалната Порта на Индия. Деветдесет процента от туристите в
Бомбай са концентрирани именно в тази дъга на полуострова, където се върти и Деветдесет
и пет процента от търговията с нелегални паспорти и осемдесет и пет процента от
търговията с наркотици.
Повечето бизнеси в южната част плащаха на Компанията „за закрила", наричаше се
хафта — седмица. От налога бяха освободени седем ресторанта и бара в района, защото
техните собственици позволяваха на търговци, сводници, гидове, джебчии, наркопласьори и
черноборсаджии, свързани с мафията на Санджай, да ползват заведенията им като удобни
пунктове за търговия със стока, документи и информация.
Именно моят отдел за фалшиви паспорти и документи трябваше да следи тези пунктове
за използваеми книжа. През повечето време работата я вършех аз. За да държа враговете и
потенциалните конкуренти в неведение, всеки ден сменях реда на баровете и ресторантите, редувайки ги достатъчно често, та да объркам представите им за установен маршрут.
Онзи ден започнах с ресторант „Трафалгар", който е на ъгъла до участъка в Колаба —
място само на един хвърлей на нож от бюрото на Дилип Светкавицата. На вратата, под трите
стръмни стъпала на входа, се спрях да се ръкувам с един „паметлив" на име Хришикеш.
Бандата на „Паметливите" по онова време представляваше криминална подкаста от
мъже, които не рискуваха безразсъдно свободата си, извършвайки престъпления, а
използваха интелекта и изключителната си памет да съдействат на безразсъдни глупци да ги
вършат, от което припечелваха и живееха сносно.
Техните позиции бяха в райони с висок престъпен трафик като „Козуей", откъдето
следяха най-внимателно цените на златото, актуалните черни и официални курсове на
шестте основни валути, цените на карат за бели диаманти, рубини, изумруди и сапфири и
колебанията в цената през последния половин час на всяка нелегална дрога — от марихуана
до кокаин.
— Какво става, Кеш? — попитах го и му стиснах ръката.
— Няма проблеми, баба — ухили се той и вдигна очи към небето. — Упъруале.
Беше дума за Всемогъщия, която много харесвах. По-често я използваха в единствено
число — Упъруала — и приблизително се превеждаше като „Онзи горе". В множествено
число означаваше „Онези горе".
— Упъруале — отвърнах. — Давай.
— Добре — каза той, стана сериозен и задекламира последните цени и курсове.
Трябваше ми само цената на златото и валутните курсове, но го оставих да изкара целия
си репертоар. Харесвах го и се възхищавах на тънката гениалност, която му позволяваше да
държи в паметта си стотици факти и да ги обновява по цели три пъти на ден, без да сбърка
дори с една десета след запетаята.
Повечето гангстери се отнасяха презрително към кибици като Кеш. Никога не съм го
разбирал. Дребните улични кримки бяха безобидни хора и оцеляваха, като се осланяха на ума
и уменията си, успявайки да се приспособят във враждебна среда, която нерядко бе сурова
към тях. Имах си слабост към независимите изгнаници — мъже и жени, които отказваха да
се влеят в редовете на законопослушните граждани и не по-малко решително отхвърляха