твърде често, докато не престанах, ала никога не съм мразил никого, нито съзнателно съм
пожелавал някому злото, дори на мъчителите си. Естествено, ядът от време на време ме е
предпазвал, както се случва понякога, но знам, че сладките спомени не минават през
цинични врати. Аз обичам своите спомени, макар и да идват когато не трябва — спомените
за мигове, когато лъчите на слънцето кърпят с петна бомбайските улици между два реда
дървета, когато безстрашни момичета се носят със скутери сред колите и мъже, теглещи
ръчни колички, се напрягат под тежестта на товара, но се усмихват; и обичам онези първи
спомени за младия детектив — наполовина индиец, наполовина ирландец — на име Навин
Адеър.
Вървяхме мълчаливо по пътя, промъквахме се между коли и потоци от хора, лъкатушехме сред велосипеди и ръчни талиги в танца на улицата.
На широкия портал на пожарната група мъже в униформи от плътен тъмносин плат си
бъбреха и се смееха. Вътре бяха паркирани две големи пожарни коли и слънчевите лъчи
лъщяха по всяка тяхна излъскана до блясък хромирана или боядисана в червено повърхност.
До едната стена бе прикрепен олтар на Хануман[6] с причудлива украса, а до него имаше
табела с надпис:
АКО НЕ ИЗДЪРЖАТЕ НА ТЕМПЕРАТУРАТА, НАПУСНЕТЕ ГОРЯЩАТА СГРАДА.
По-нататък навлязохме в търговския квартал, ширнал се след пазара „Колаба" [7].
Търговците на стъкло, майсторите на рамки за снимки, железарските и дърводелските
магазини, дюкяните за електроуреди и водопроводни материали постепенно отстъпваха пред
магазините за облекло, бижутерия и храна.
На широкия вход към самия пазар се наложи да спрем, докато няколко тежки камиона
си пробият път сред гъмжилото по главната улица.
— Виж — каза ми той, докато изчаквахме, — беше прав за Викрам, че много му знае
устата. Но аз за всичко си трая. Никога не бих отворил дума за това пред другиго освен пред
самия теб. Никога. А ако някога ти потрябвам — насреща съм! Само това се опитвам да
кажа. Нека да е заради Аслан и стореното от теб онази нощ, ако не искаш да е заради теб.
Не за първи път надничах извън заточението, в което се бе превърнал животът ми, и се
взирах в пламтящи очи, разгорели се като сигнални огньове върху скалисти хребети при
споменаването на думата „бягство". В годините на изгнание понякога бързо намирах
приятелство в бунтарското мислене: в лоялността на другите към бягството ми от системата, както и към мен самия.
Те искаха да остана на свобода, отчасти защото искаха някой да избяга и да остане на
свобода. Усмихнах се на Навин. Не беше нито първия, нито последния път, когато се
поддадох на вътрешния си порив.
— Приятно ми е — протегнах му ръка. — Аз съм Лин. Не съм доктор в бордея.
— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна Навин и я стисна. — Аз съм Навин, благодаря. Винаги е добре да се знае кой не е докторът.
— И кой не е полицаят — додадох. — Да пийнем по нещо?
— Без възражения — отвърна любезно той.
Точно в този момент усетих присъствието на някого съвсем зад гърба си. Обърнах се
рязко.
— Я задръж! — запротестира Джордж Близнака. — По-полека с ризата, приятел. Та
това са си петдесет процента от гардероба ми, тъй да знаеш!
Юмруците ми направо усещаха костите на кльощавото му тяло, преди да отпусна
хватката.
— Прощавай, човече. — Пригладих предницата на ризата му. — Да се промъкваш така
зад гърба на хората! Не така, бе, Близнак. Някой ден ще го отнесеш.
— Сбърках, приятелю — извини се Джордж Близнака, като се оглеждаше нервно. —
Имам малко нещо проблеми, ще знаеш.
Бръкнах в джоба си, но Близнака ме спря.
— Не такива проблеми, приятел. Абе честно казано, то и това е проблем, ама вече е
толкова перманентен, разбираш ли, че е станал по-скоро метакултурно твърдение, нещо като
мрачен, но завладяващ саундтрак на недоимъка, схващаш ли?
— Не, човече. — Подадох му малко пари. — Какъв е проблемът?
— Ще изчакаш ли? Ей сега ще доведа Скорпиона.
— Става.
Близнака се огледа наляво и надясно.
— Чакаш ли?
Кимнах и той се шмугна покрай една близка сергия, на която продаваха мраморни
статуетки на божества.
— Нещо против да поостана с вас? — попита Навин.