Хатода не се отделял от майстора, учил се години наред и накрая сам станал майстор.
Той всъщност бе последният учител по бой с ножове в южен Бомбай, но по онова време
никой от нас още не го знаеше — в онези години преди настъплението на пистолетите.
Беше висок, което донякъде бе недостатък за боец с нож, с гъста напомадена коса, навита винаги в кок на главата му. Бадемовите му очи — същите онези пенджабски очи, които блещукаха като въглени и векове наред бяха примамвали пътешествениците в Индия —
излъчваха чест и безстрашие.
Името му Хатода, което знаеха всички в южен Бомбай, означаваше „чук" на хинди.
— Значи искаш да потренираш с мен, а, Лин? Тъкмо тръгвах, но с удоволствие ще
остана за още един урок, стига рефлексите ти да са във форма.
— Не искам да ви затруднявам, майсторе-джи[43].
— Никак не ме затрудняваш — настоя той. — Само да пийна вода и почваме.
— Аз ще го поема — обади се глас зад гърба ми на хинди. — Гора може да тренира с
мен.
Беше Андрю ДаСилва, младият член на Съвета на компанията на Санджай. Използва
думата гора, която означаваше „бял мъж", и макар в Бомбай да я употребяваха много често, в
случая прозвуча обидно. Естествено, той го знаеше. ДаСилва ме гледаше злобно с отворена
уста и издадена напред долна челюст.
Странно бе точно той да го каже. Бе доста светлокож, а примесът на португалска кръв
проличаваше в червеникавокестенявата му коса и очите му с цвят на мед. Аз карах мотора си
без каска на слънце и лицето и ръцете ми всъщност бяха по-тъмни от неговите.
— Ако — додаде Андрю, след като не отвърнах — гора не се бои, че ще го посрамя, де.
Беше подходящият момент в неподходящия ден.
— Кое ниво избираш? — попитах, като го гледах в очите.
— Четвърто — отвърна той с още по-злобен вид.
— Нека да е четвърто — съгласих се.
Всички тренировки по бой с ножове се провеждаха с дръжки от чукове — оттук бе
възникнал и прякорът на Хатода. На дължина и тегло те бяха приблизително колкото нож и
бяха удобни за удари, без да причиняват на противника сериозни увреждания.
При първо ниво се използваше тъпият край на обикновена дръжка от чук. При
тренировка от четвърто ниво се използваха дръжки с достатъчно заострени върхове, че да
пуснат кръв.
Схватките обикновено представляваха пет едноминутни рунда с половинминутни
почивки между тях. Голи до кръста, ние влязохме в тренировъчния коридор. Хатода ни връчи
по една заострена дръжка и застана на входа за рефер.
Тесният коридор позволяваше съвсем малко движение наляво или надясно. Целта бе
мъжете да се научат да се бият в тясно пространство, сякаш обкръжени от врагове. Краят на
облицования коридор беше задънен — входът и изходът беше само един.
Андрю бе хванал дръжката с прав захват, все едно стиска дръжката на меч. Аз държах
моята с острието надолу и заех боксьорска поза. Хатода кимна, за да провери готови ли сме, погледна окачения на шията му хронометър и даде сигнал:
— Начало!
Андрю се втурна към мен в опит да ми нанесе изненадващ ранен удар. Лесно беше да
отстъпя настрана и да го препъна. Той залитна, аз го изблъсках и той политна към края на
коридора, право към Хатода.
Един млад гангстер, който гледаше зад гърба му, се разсмя, но майсторът му шътна да
млъкне.
Андрю се завъртя и запристъпва към мен по-предпазливо. Бързо стопих разстоянието
между нас и си разменихме серия от удари, отбивания и контраудари.
За момент влязохме в тесен клинч и главите ни се удариха. Успях със сила да го извадя
от равновесие, той залитна назад към задънения край на коридора и едва се задържа на
крака.
Нахвърли ми се отново, атакувайки ме с финтиращи удари. Всеки път извивах гръб, дръпвах се извън обхвата му и го зашлевявах по лицето със свободната си лява ръка.
Няколко от младите гангстери, които тренираха в залата, се бяха струпали на входа на
коридора да гледат. При всеки шамар те избухваха в смях, вбесявайки още повече Андрю. Той
бе пълноправен член на Съвета на компанията на Санджай и ако не самият човек, то постът
му изискваше уважение.
— Млъквайте, вашта мама! — кресна им Андрю. Те мигом утихнаха.
Андрю ме изгледа кръвнишки, стиснал зъби от ненавист към мен. Сърцето му помпаше