Бях виждал от Островния град да си тръгват момичета като нея — сякаш пепел, разпръсната от неохотни ръце — скоро след като са пристигнали. Бяха прекрасни, както са
прекрасни всички момичета, и винаги имаше един не толкова прекрасен мъж, който пишеше
тази част от историята им.
Можех да отпътувам безмълвно. Правех го всеки ден: подминавах тъгата, пренебрежението и безсилието, но невъзможно е да прескачаш всяка летва, която Съдбата
вдига насреща ти.
Случаят беше особен, медальонът бе оживял на улицата, антимимесис[44], затова отидох
при нея.
— Мисля, че това е ваше — казах и протегнах с разтворената си длан медальона.
Тя се втренчи в него с разширени от страх очи, но не помръдна.
— Хайде, вземете го.
Тя посегна колебливо и грабна медальона и верижката от ръката ми.
— Какво… Какво ще…
— Нищо не искам — прекъснах я. — Попадна на бюрото ми, така да се каже. Това е
всичко.
Момичето се усмихна неловко.
— Всичко най-хубаво — казах и се обърнах да си вървя.
— Сигурно съм го загубила — побърза да се защити с лъжа.
Поколебах се.
— Като се върне приятелят ми, ще ви дадем възнаграждение. — Тя се помъчи да се
усмихне, както от доста време не й се бе случвало.
— Не сте го загубили — казах. — Продали сте го.
— Моля?
— И това, че сте го продали и сте оставили снимките, означава, че приятелят ви е
бързал. А това, че е бързал, значи, че е бил под напрежение. Единственото напрежение, което
въздейства на хора като нас в този град, е дрогата.
Тя трепна, сякаш я бях заплашил.
— Хора като нас… — промълви. Скандинавският акцент обагряше отронващите се от
устните й думи с приятна лека напевност, която не подхождаше на тъгата в очите й.
Отдалечих се.
Погледнах назад. Тя продължаваше да потреперва от шок, прегърбила рамене. Върнах се.
— Вижте — казах по-меко, като огледах улицата и в двете посоки.
— Забравете го.
Подадох й пачка банкноти — печалбата ми от този ден, и понечих да си тръгна, но тя ме
спря, стискайки парите в шепата си.
— За какво… за какво говорите!
— Забравете — повторих и отстъпих крачка назад. — Задръжте парите. Забравете, че
изобщо съм казал нещо.
— Не! — възкликна тя умолително и скръсти отбранително ръце пред себе си. —
Кажете ми за какво говорите.
Спрях и въздъхнах.
— Трябва да зарежете този мъж, който и да е той — казах най- сетне. — Знам как
свършва тази игра. Виждал съм го стотици пъти. Не ме интересува колко го обичате и колко
свестен човек е…
— Вие нищо не знаете.
Знаех, че следващата снимка, която ще продаде, ще е тази в паспорта й. Знаех, че
паспортът й е все тъй у нея, защото още не е попаднал при мен. Но тя щеше да го продаде, ако той я помолеше — почти сигурен бях. Всичко щеше да продаде — и ако не останеше
нищо друго за продан, щеше да продава и себе си.
На приятеля й щеше да му е криво, но щеше да вземе парите, които тя би изкарала, продавайки тялото си, и щеше да купи дрога с тях. Знаех го, както го знаеше всеки уличен
мошеник, собственик на магазин или сводник наоколо. Такава бе истината за наркоманията, която само чакаше да се случи, а те бяха истината на улицата и чакаха, за да я използват.
— Права сте — казах. — Аз нищо не знам.
Отидох при мотора си и потеглих. Понякога се вживяваш, а друг път — не, понякога се
опитваш да се намесиш, друг път просто подминаваш. Едно златно синджирче и една снимка
ме свързаха по някакъв начин с момичето, но имаше твърде много момичета, закъсали
здравата, които чакаха някъде проблемните си гаджета. А бездруго и аз самият бях
проблемно гадже.
Пожелах мислено всичко хубаво на момичето от медальона и престанах да мисля за нея,
щом паркирах мотора пред дома.
Докато се бръснех, къпех и обличах, Лиса беше тревожна и мълчалива. Което бе добре.
Не ми се говореше. Вечерята с Ранджит и Карла не беше моя идея.
Въпреки че и двамата живеехме на тесния полуостров на града, не бях виждал Карла, откакто живеех с Лиса. От време на време мярках нейни снимки с Ранджит във вестниците
му, но Съдбата никога не пресече пътищата ни.
„Карла е призрак и в имението на моя живот" — бе заявила Лиса. Разбирах какво иска
да каже, но Карла не беше призрак. Карла бе по-опасна.
— Как изглеждам? — попита ме Лиса, застанала близо до входната врата на