— Ама че си бърз, хлапако — промърмори той накрая, макар че тонът му издаваше одобрение.
— Добре, ако не ви е удобно, може би друг ден или…
— Клара има думата — рече книжарят. — Вкъщи вече имаме седем котки и два папагала какаду. Един вредител повече или по-малко не е от значение.
— В такъв случай те чакам утре към седем часа — заключи Клара. — Знаеш ли адреса?
5
Навярно поради факта, че бях израснал сред книги и книжари, в детството си по едно време мечтаех да стана романист и да живея като в мелодрама. Коренът на моите литературни блянове — като оставим настрана това, че на петгодишна възраст всичко ни изглежда удивително просто — бе една чудесна, майсторски изработена вещ, изложена в магазин за автоматични писалки на улица „Анселмо Клаве“, точно зад сградата на Военното правителство. Обектът на моето обожание, една разкошна черна писалка, украсена с Бог знае колко изискани елементи и знаци, заемаше почетно място на витрината, сякаш бе някоя от перлите на короната. Перото — само по себе си същинско чудо — бе барокова фантазия от сребро и злато, което блестеше като Александрийския фар. Когато с баща ми излизахме на разходка, не го оставях на мира, докато не ме заведеше да видя писалката. Той казваше, че с такава писалка ще да си служи най-малкото някой император. Тайничко хранех убеждението, че с подобна чудесия може да се напише какво ли не, от романи до енциклопедии, в това число и писма, чиято сила навярно би надхвърлила всякакви пощенски ограничения. В простодушието си вярвах, че писмата, излезли изпод това перо, биха стигнали навсякъде, включително и до онова непонятно място, където според баща ми бе отишла майка ми и откъдето никога нямаше да се върне.
Един ден ни хрумна да влезем в магазина и да разпитаме за тази възхитителна вещ. Оказа се, че това е царицата на писалките, една „Монблан Майщерщюк“ от ограничена серия, която някога бе принадлежала — поне така заяви управителят с тържествен тон — не на друг, а на самия Виктор Юго. Изпод същото това златно перо, осведоми ни той, избликнал ръкописът на „Клетниците.“
— Точно както водите на Виши Каталан извират от източника при Калдас — потвърди управителят.
Обясни ни, че я е купил лично от един колекционер, пристигнал от Париж, и се бил уверил в нейната автентичност.
— И колко струва този извор на чудеса, ако смея да попитам? — поинтересува се баща ми.
Самото споменаване на цифрата го накара да пребледнее, ала аз вече бях безнадеждно заслепен и очарован. Управителят, който навярно реши, че имаме понятие от физика, се зае да ни отрупва с неразбираеми галиматии за сплавите от благородни метали, за емайлите от Далечния Изток, а накрая и с една революционна теория за буталата и скачените съдове — всичко това част от незнайната тевтонска наука, стояща в основата на това славно творение на графическата технология. За негова чест трябва да отбележа, че макар по всяка вероятност да сме изглеждали като голтаци, управителят ни позволи да подържим писалката на воля, дори я напълни с мастило заради нас и ми подаде парче пергамент, на което да напиша името си и така да започна своята литературна кариера по стъпките на Виктор Юго. После я избърса с парче плат, за да й върне блясъка, и пак я положи на почетния й трон.
— Може би някой друг ден — измънка баща ми.
Щом излязохме на улицата, той меко ми обясни, че не можем да си позволим такава цена. С дохода от книжарницата можел само да плаща ежедневната ни издръжка и да ме прати в добро училище. Писалката „Монблан“ на великия Виктор Юго трябвало да почака. Аз нищо не казах, ала баща ми навярно прочете разочарованието по лицето ми.
— Ето какво ще направим — предложи той. — Когато пораснеш достатъчно, за да започнеш да пишеш, ще се върнем и ще я купим.
— Ами ако някой я вземе преди нас?
— Тази писалка никой няма да я вземе, повярвай ми. А ако стане другояче, ще помолим дон Федерико да ни направи една такава, че тоя човек има златни ръце.
Дон Федерико бе кварталният часовникар, епизодичен клиент на книжарницата и по всяка вероятност най-възпитаният и вежлив човек в цялото западно полукълбо. Славата на сръчните му ръце се носеше от квартала Ривера до пазара Нинот. Преследваше го и друга слава от далеч по-непристойно естество, свързана с еротичните му предпочитания към мускулести юноши от по-мъжествените редици на пролетариата, както и със слабостта му да се облича като Естрелита Кастро9.