— Не, ама тоя Барсело не спира да дърдори — отвърнах аз с кимване. — Просто не знаех как да се отърва от него.
— Добър човек е, но е малко досаден. Сигурно си огладнял. Мерседитас ни е донесла малко от супата, която е приготвила за майка си. Това момиче е цяло съкровище.
Седнахме на масата да пробваме подаянието на Мерседитас, дъщерята на съседката от третия етаж. По всеобщо мнение тя минаваше за монахиня и светица, но аз неведнъж я бях виждал да задушава с целувки един моряк със сръчни ръце, който понякога я изпращаше до входа.
— Тая вечер изглеждаш много умислен — рече баща ми, опитвайки се да завърже разговор.
— Сигурно от влагата, която разширява мозъка. Така твърди Барсело.
— Сигурно има и друга причина. Тревожи ли те нещо, Даниел?
— Не. Просто се бях замислил.
— За какво?
— За войната.
Баща ми кимна мрачно и продължи да сърба супата си мълчаливо. Беше сдържан човек и въпреки че живееше в миналото, почти никога не го споменаваше. Бях израснал с убеждението, че онзи бавен ход на следвоенните години, един свят на бездействие, нищета и потисната ненавист, бе естествен като чешмяната вода, и че нямата печал, която се просмукваше като кръв по стените на ранения град, бе същинският облик на душата му. Един от капаните на детството е, че не е нужно да разбираш нещо, за да го усещаш. По времето, когато умът вече е способен да схване станалото, раните в сърцето са станали доста дълбоки. През онази ранна лятна нощ, докато вървях из тъмния и предателски здрач на Барселона, не можех да избия от главата си разказа на Клара за изчезването на баща й. В моя свят смъртта бе една безименна и непонятна ръка, амбулантен търговец, който отнасяше майки, просяци или деветдесетгодишни съседи като в някаква адска лотария. Идеята, че смъртта би могла да крачи редом с мен, с човешко лице и сърце, отровено от ненавист, пременена с униформа или пардесю, че би могла да стои на опашка в киното, да се смее в баровете, да води сутрин децата на разходка в парка Сиудадела, а вечер да затрие някого в тъмницата на крепостта Монжуик или в общ гроб без име и обред — това умът ми не го побираше. След усърден размисъл накрая реших, че вселената от папиемаше, която смятах за действителна, може би бе просто декор. През онези ограбени години краят на детството, точно както и испанските влакове, не идваше по разписание.
Разделихме си супата, бульон от разни остатъци със залъци хляб, докато край нас се носеше досадното ромолене на радиосериалите, което се процеждаше през отворените прозорци на църковния площад.
— Е, как мина срещата с дон Густаво?
— Запознах се с племенницата му Клара.
— Коя, сляпата ли? Казват, че била красавица.
— Е, не зная. Не обръщам внимание на такива работи.
— Толкова по-добре за теб.
— Казах им, че може би ще се отбия утре покрай тях, като си тръгна от училище — да й прочета нещо, че е много самотна, горкичката. Ако ми разрешиш де.
Баща ми ме погледна изпод вежди, сякаш се чудеше дали той остарява преждевременно, или пък аз раста прекалено бързо. Реших да сменя темата, но не ми хрумна друго освен онова, което ме гризеше отвътре.
— Вярно ли е, че през войната са отвеждали хора в крепостта Монжуик и повече никой не ги е виждал?
Баща ми пресуши лъжицата супа, без да трепне, и ме изгледа внимателно, а беглата усмивка, която играеше по устните му, се стопи.
— Кой ти каза това? Барсело ли?
— Не. Томас Агилар, който понякога разказва разни истории в училище.
Баща ми бавно кимна.
— По време на война стават неща, които много трудно могат да се обяснят, Даниел. Често и аз самият не разбирам какво означават всъщност. Понякога е най-добре да оставим нещата така, както са.
Той въздъхна и неохотно засърба супата си. Наблюдавах го безмълвно.
— Преди смъртта си майка ти ме накара да обещая, че никога няма да ти говоря за войната, че ще се погрижа да не си спомняш нищо от онова, което се случи.
Не знаех какво да отговоря. Баща ми извърна очи, сякаш търсеше нещо във въздуха — погледи или мълчания, или може би дори майка ми, за да потвърди думите му.
— Понякога си мисля, че съм сбъркал, като съм взел присърце молбата й. Не зная.
— Все едно, татко…
— Не, не е все едно, Даниел. След една война нищо вече не е същото. Да, вярно е, че много хора влязоха в онази крепост и повече не излязоха оттам.