Погледите ни се срещнаха за миг. След малко баща ми стана и се оттегли в стаята си, ранен от мълчанието. Вдигнах съдовете и ги сложих в малката мраморна кухненска мивка, за да ги измия. Когато се върнах във всекидневната, загасих лампата и седнах в старото кресло на баща ми. Диханието на улицата раздвижваше завесите. Не ми се спеше и нямах никакво желание да се насилвам да заспя. Излязох на балкона и се надвесих да погледна мъглявата светлина, която се лееше от фенерите на Пуерта дел Анхел. Един неподвижен силует се изрязваше сред сенките, проснати на уличния паваж. Цигарата му примигваше със слабо кехлибарено огънче, което се отразяваше в очите му. Носеше тъмни дрехи, едната му ръка бе пъхната в джоба на сакото, другата държеше цигарата, която тъчеше около профила му паяжина от синкав дим. Наблюдаваше ме мълчаливо, лицето му, което беше точно срещу светлината на уличните лампи, оставаше скрито. Постоя така почти цяла минута, пушейки нехайно, с поглед, прикован в моя. Сетне, щом чу камбаните на катедралата, отброяващи полунощ, силуетът леко кимна с глава — поздрав, зад който интуитивно долових една усмивка, невидима за мен. Искаше ми се да му отговоря, но сякаш бях парализиран. Мъжът се обърна и го видях да се отдалечава с леко накуцване. Ако това се бе случило друга нощ, едва ли щях да се впечатля от присъствието на непознатия, ала сега, щом се скри от погледа ми в мъглата, по челото ми изби студена пот и дъхът ми секна. Бях прочел абсолютно същото описание на тази сцена в „Сянката на вятъра“. Там главният герой всяка нощ се надвесваше от балкона точно в полунощ и откриваше, че някакъв непознат го наблюдава от сенките, пушейки нехайно. Лицето му винаги бе забулено в мрак и само очите му пронизваха нощната тъма, пламтящи като жарава. Непознатият оставаше така за миг, пъхнал дясната си ръка в джоба на черното си сако, и след малко се отдалечаваше с накуцване. В сцената, която току-що бях наблюдавал, той можеше да бъде кой да е среднощен скитник, фигура без лице или име. В романа на Каракс обаче този непознат беше дяволът.
6
Дълбокият, безпаметен сън, както и перспективата да видя отново Клара същия следобед ме убедиха, че видението е било просто случайност. Може би този неочакван, трескав изблик на въображението бе само предзнаменование за обещания и жадуван растеж, който според всичките ни съседки щеше да ме превърне в мъж — ако не преуспял, то поне хубавец. Точно в седем, натъкмен с най-хубавите си дрехи и ухаещ на одеколон „Варон Денди“, който бях взел назаем от баща си, пристигнах в дома на дон Густаво Барсело, готов да дебютирам като домашен четец и салонна напаст. Книжарят и племенницата му споделяха разкошен апартамент на Пласа Реал. Една прислужница с униформа, боне и каменно изражение на легионер ми отвори вратата с театрален реверанс.
— Вие трябва да сте малкият господин Даниел — рече тя. — Аз съм Бернарда, на вашите услуги.
Бернарда говореше с престорено церемониален тон и силен акцент, който издаваше, че е от Касерес10. Тържествено и с куп официалности тя ме поведе през разкошния дом на семейство Барсело. Апартаментът заемаше първия етаж от сградата и описваше по цялото й протежение кръг от галерии, зали и коридори, които на мен, привикналия към скромната ни семейна квартира на улица „Санта Ана“, ми се сториха като миниатюрно копие на двореца Ескориал. Виждаше се, че освен книги, старопечатни издания и всевъзможни библиографски тайни дон Густаво колекционира и статуи, картини и олтарни украшения, да не говорим за пищната фауна и флора. Вървях след Бернарда из една галерия, преливаща от изобилна растителност и тропически видове, която представляваше същинска оранжерия. Прашна златиста светлина се процеждаше през прозорците на галерията, а във въздуха се носеха провлачените тонове на едно пиано, вяли и някак беззащитни. Бернарда си проправяше път сред гъсталака, размахвайки своите ръце на пристанищен хамалин, сякаш бяха мачете. Следвах я по петите, като изучавах обстановката и отчитах присъствието на половин дузина котки и два папагала какаду с крещящо ярки цветове и енциклопедичен размер, които Барсело — както ми обясни прислужницата — бил кръстил съответно „Ортега“ и „Гасет“. Клара ме очакваше в една всекидневна от другата страна на тази гора, която гледаше към площада. Облечена в ефирна памучна рокля с тюркоазен цвят, обектът на моите неясни въжделения свиреше на пиано под бледата светлина, която се процеждаше през кръглото прозорче. Клара свиреше лошо, нямаше чувство за ритъм и бъркаше половината ноти, ала за мен нейната серенада звучеше великолепно и като я гледах така, седнала с изправен гръб пред клавиатурата, с едва доловима усмивка и сведена встрани глава, сякаш съзирах небесно видение. Тъкмо щях да се покашлям, за да обявя присъствието си, когато ароматът на „Варон Денди“ ме издаде. Клара отведнъж прекъсна своя концерт и една засрамена усмивка обагри лицето й.