— Сякаш носеше маска от кожа — обясняваше тя.
— Това вече си го измисляш, Клара.
Клара как ли не се кълнеше, че говори самата истина, и аз най-сетне се предавах, измъчван от образа на оня непознат с твърде съмнително битие, комуто се нравеше да гали тази лебедова шия и кой знае още какво, докато на мен ми бе позволено само да копнея за това. Ако бях отделил време да разсъдя, щях да разбера, че моята преданост към Клара ми носи единствено страдание. Навярно заради това я обожавах още повече, заради вечната човешка глупост да се стремим към онези, които ни причиняват болка. През онова лято се боях единствено от новата учебна година, защото, тръгнех ли пак на училище, нямаше да мога да прекарвам цял ден с Клара.
Бернарда, която под суровата си външност криеше нежно майчинско сърце, в крайна сметка се привърза към мен — нали ме виждаше твърде често — и по свой начин реши да ме осинови.
— Личи си, че това момче си няма майка, вижте го само — често казваше тя на Барсело. — Горкичкото, сърцето ми се къса за него.
Бернарда бе пристигнала в Барселона малко след войната, бягайки от нищетата и от баща си, който в най-добрия случай я пердашел и наричал глупачка, грозница и пачавра, а в най-лошия я затварял в кочината, пиян, за да я опипва, докато заплачела от ужас. Едва тогава я пускал да си отиде, наричайки я тъпа и лицемерна като майка си. Барсело случайно се натъкнал на нея, докато работела на една сергия за зеленчуци на пазара Борне, и някакво интуитивно хрумване го подтикнало да й предложи работа в неговото домакинство.
— При нас ще се получи същото като в „Пигмалион“ — заявил той. — Вие ще бъдете моята Илайза, а аз ще съм вашият професор Хигинс.
Бернарда, чийто литературен апетит се насищал с църковния бюлетин, го изгледала накриво.
— Чуйте, може да съм бедна и невежа, ама съм много почтена.
Барсело не бил точно Джордж Бърнард Шоу, но макар и да не съумял да придаде на ученичката си красноречието и чара на дон Мануел Асаня12, благодарение на неговите усилия Бернарда все пак се шлифовала и добила маниери и реч на провинциална прислужница. Беше на двайсет и осем, ала на мен все ми се струваше, че има десет години в повече, макар да се четяха само в погледа й. Ходеше редовно на църква и обожаваше Дева Мария от Лурд чак до безумие. Всеки божи ден ходеше в базиликата „Санта Мария дел Мар“, за да чуе службата от осем часа, и се изповядваше най-малко три пъти в седмицата. Дон Густаво, според собствените му твърдения агностик (което Бернарда подозираше, че е някакво дихателно заболяване, нещо като астмата, но само за изискани господа), смяташе, че е математически невъзможно прислужницата да извършва достатъчно прегрешения, за да поддържа подобен ритъм на изповеди.
— Ама ти си такава добра душа, Бернарда — негодуваше той. — Хората, които съзират грях навсякъде, страдат от душевни и — принуждаваш ме да го кажа — чревни болести. Типичното състояние на иберийския праведник е хроничният запек.
Подобни кощунствени слова караха Бернарда да се кръсти петорно. По-късно през нощта тя казваше една допълнителна молитва за покварената душа на господин Барсело — човек с добро сърце, ала с ум, прогнил от много четене, досущ като на Санчо Панса. От дъжд на вятър се появяваха разни годеници, които я биеха, измъкваха дребните й спестявания и рано или късно я зарязваха. При всяка от тези кризи Бернарда се затваряше в стаята си в задната част на апартамента, където плачеше дни наред и се кълнеше, че ще се самоубие с отрова за мишки или ще изпие шише белина. Барсело, щом изчерпеше всичките си методи за убеждение, се уплашваше не на шега и извикваше ключар, за да отвори вратата на стаята й, а също и личния си лекар, за да даде на Бернарда конска доза успокоително. Когато клетото създание се събудеше два дена по-късно, книжарят й купуваше рози, бонбони, нова рокля и я завеждаше на кино да изгледа някой филм с Кари Грант, който според нея — след Хосе Антонио13 — беше най-хубавият мъж в човешката история.
12
Мануел Асаня Диас (1880–1940) — испански политик и писател, втори и последен президент на Втората Испанска република (1936–1939), известен оратор. — Бел.прев.
13
Хосе Антонио Примо де Ривера (1903–1936) — испански политик, водач на Испанската Фаланга. — Бел.прев.