— Хей, казват, че Кари Грант бил мека китка — мърмореше тя, тъпчейки се с шоколадови бонбони. — Дали е възможно?
— Дивотии — отсъждаше Барсело. — Празноглавците и глупците живеят в състояние на неувяхваща завист.
— Ама как хубаво говори господинът! Веднага се вижда, че сте били в оня университет, Шербета де.
— Сорбоната — поправяше я Барсело незлобиво.
Беше много трудно да не обичаш Бернарда. Тя ми готвеше и шиеше, без някой да я е молил за това. Кърпеше ми дрехите, поправяше ми обувките, решеше ме, подстригваше ми косата, купуваше ми витамини и паста за зъби. Даже ми подари едно медальонче със стъклен флакон, съдържащ светена вода, донесена с автобус от Лурд от една от сестрите й, която живееше в Сан Адриан дел Бесос14. Понякога, докато преглеждаше внимателно косата ми за гниди й други паразити, тихичко ми говореше.
— Няма на света друга като госпожица Клара, и Бог да ме убие, ако някой ден ми дойде на ум да я критикувам, ама не е хубаво, дето се увличате така по нея, ако разбирате какво искам да кажа.
— Не се тревожи, Бернарда, ние сме само приятели.
— Ами нали и аз това казвам!
За да илюстрира доводите си, Бернарда се впускаше да ми разказва някоя чута по радиото история за момче, което съвсем неуместно се влюбило в учителката си и, по силата на някаква сурова, но справедлива магия, косата и зъбите му изпадали, а лицето и ръцете му се покрили с издайнически струпеи — нещо като проказата на похотливеца.
— Сластолюбието е много лошо нещо — заключаваше Бернарда, — от мен да го знаете.
Дон Густаво, въпреки шегите, които подхвърляше за моя сметка, одобряваше моята преданост към Клара и пламенното ми вживяване в ролята на неин компаньон. Отдавах толерантността му на факта, че по всяка вероятност ме смяташе за безопасен. От време на време, уж между другото, ми правеше изкусителни предложения, за да се сдобие с романа на Каракс. Казваше ми, че е обсъдил тази тема с някои колеги от гилдията на антикварните книжари и всички били единодушни, че понастоящем едно издание на Каракс би могло да струва цяло състояние, особено във Франция. Аз винаги му отказвах и той в отговор само се усмихваше лукаво. Беше ми връчил копие от ключовете на апартамента, за да мога да влизам и да излизам, без да се тревожа дали той или Бернарда са си вкъщи, за да ми отворят. Баща ми обаче беше съвсем друго нещо. С течение на годините бе превъзмогнал вродените си задръжки да обсъжда темите, които действително го безпокояха. Едно от първите следствия от този напредък бе, че започна да изразява открито неодобрение относно връзката ми с Клара.
— Би трябвало да излизаш с приятели на твоята възраст, като Томас Агилар, дето съвсем си го забравил, пък е чудесно момче — а не с жена, която вече е на години да се задоми.
— Не е ли все едно на каква възраст сме с нея, щом сме само добри приятели?
Най-силно ме заболя от намека за Томас, защото беше самата истина. Месеци наред не бях излизал с него, а преди бяхме неразделни. Баща ми ме изгледа с укор.
— Даниел, ти нищо не знаеш за жените, а тази си играе с теб като котка с канарче.
— Ти си тоя, дето нищо не знае за жените — обидено отвръщах аз. — Още по-малко пък за Клара.
Нашите разговори по тази тема рядко отиваха по-далеч от размяна на упреци и погледи. Когато не бях на училище или при Клара, посвещавах цялото си време да помагам на баща ми в книжарницата. Подреждах склада в задното помещение, разнасях поръчки или обслужвах редовните клиенти. Баща ми се оплакваше, че не влагам в работата нито сърцето, нито ума си. Аз на свой ред отвръщах, че целият ми живот преминава в дюкяна и хич не ми е ясно от какво се оплаква. През безброй безсънни нощи си припомнях онази близост, онзи малък свят, който двамата споделяхме в годините след смъртта на майка ми, годините, посветени на писалката на Виктор Юго и месинговите локомотивчета. Припомнях си ги като години на покой и тъга, един свят, който полека се стопяваше, който бе започнал да чезне още от онова утро, когато попаднах в Гробището на забравените книги. Един ден баща ми откри, че съм подарил книгата на Каракс на Клара и много се разгневи.