Няколко месеца по-късно управителят на сградата започна да получава ежемесечен паричен превод, покриващ разходите по апартамента на Ронда де Сан Антонио и хонорарите на адвокатската фирма на Хосе Мария Рекехо, които той впоследствие изпращаше под формата на открит чек до пощенска кутия 2321 в Барселона, точно както го бе помолила Софи Каракс в кореспонденцията си. Скоро забелязах, че управителят самоволно си задържа процент от сумата всеки месец, но предпочетох да си замълча. Така и той беше доволен и не задаваше въпроси за това толкова удобно споразумение. С останалото Жулиан и аз успявахме да оцелеем. Тъй минаваха годините — ужасни, безнадеждни. С времето ми се удаде да си намеря работа като преводачка. Никой вече не си спомняше за Кабестани и хората възприеха политика на опрощение; старите вражди и съперничества бързо се забравяха. Аз обаче живеех с постоянния страх, че на Фумеро може пак да му хрумне да разравя миналото и да поднови преследването на Жулиан. Понякога се убеждавах, че това няма да стане, че той сигурно отдавна го смята за мъртъв или го е забравил. Фумеро вече не беше предишният главорез. Сега бе обществена фигура, човек с блестяща кариера при фашисткия режим и не можеше да си позволи лукса да преследва призрака на Жулиан Каракс. Друг път се събуждах посред нощ, с разтуптяно сърце и плувнала в пот, мислейки, че полицията тропа на вратата. Боях се, че някой от съседите може да се усъмни в този мой болен съпруг, който никога не излизаше от къщи, който понякога плачеше и блъскаше по стените като луд, и да ни издаде в полицията. Боях се, че Жулиан може отново да избяга, да тръгне пак на лов за своите книги, за да изгори и малкото, което бе останало от неговата същност, и така да заличи окончателно всеки знак, че някога е съществувал. Покрай толкова много страхове забравих, че остарявам, че животът си минава, а аз съм пожертвала младостта си, за да обичам един човек с погубена душа, едва ли не призрак.
Годините обаче минаваха в мир. Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара. Междувременно белезите от войната волю-неволю заздравяваха. Намерих си работа в няколко издателства. Прекарвах по-голямата част от деня извън къщи. Имах безименни любовници — отчаяни лица, на които се натъквах в някое кино или в метрото и с които споделях самотата си. После нелепо се терзаех, разкъсвана от вина, и щом видех Жулиан, ми се доплакваше и се кълнях пред себе си, че никога вече няма да му изменя — сякаш му дължах нещо. В автобусите или на улицата понякога се улавях, че се заглеждам в по-млади от мен жени, които водеха дечица за ръка. Изглеждаха щастливи или спокойни, сякаш малките, беззащитни създания запълваха всички празноти в живота. Тогава си спомнях за дните, в които и аз се бях виждала във фантазиите си като една от тези жени — с дете на ръце, дете от Жулиан. После пък си спомнях за войната и за факта, че онези, които я разпалиха, също някога са били деца.
Един ден, точно когато вече си мислех, че светът ни е забравил, някакъв тип се появи у дома. Беше млад и зелен, неопитен хлапак, който се изчервяваше, щом ме погледнеше в очите. Бе дошъл с въпроси за господин Микел Молинер — уж правел рутинно актуализиране на някакъв архив на Колежа по журналистика. Каза, че господин Молинер би могъл да получава ежемесечна пенсия, но за да се уреди това, трябвало най-напред да се актуализират някои данни. Отговорих му, че господин Молинер не живее тук още от началото на войната, че е заминал за чужбина. Хлапакът рече, че много съжалява, и си тръгна с мазна усмивка на пъпчивото лице — лице на млад доносник. Разбрах, че Жулиан трябва непременно да изчезне от моя апартамент още същата нощ. По това време той вече почти се бе стопил. Беше станал послушен като дете и целият му живот сякаш зависеше от ония мигове, които прекарвахме заедно някоя вечер, докато слушахме музика по радиото, а той държеше ръката ми и я галеше мълчаливо.