Выбрать главу

— Ние с вас можем да станем добри приятели, госпожо Молинер. Моите хора ми казват, че съпругът ви не си е у дома.

— Съпругът ми ме напусна. Не го зная къде е.

Той ме събори от стола с брутална плесница. Свих се в един ъгъл, обзета от паника. Не смеех да вдигна поглед. Фумеро коленичи до мен и ме сграбчи за косата.

— Хубавичко ме чуй, курво скапана: ще го намеря и щом ми падне, ще ви убия и двамата. Първо тебе, за да те види с провиснали навън черва. После и него, след като му кажа, че другата уличница, която е пратил в гроба, му е била сестра.

— Най-напред той ще ти види сметката, кучи сине.

Фумеро ме заплю в лицето и ме пусна. Помислих си, че ще ме смаже от бой, но вместо това чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Изправих се разтреперана и избърсах кръвта от лицето си. Надушвах миризмата от ръката му по кожата си, но тоя път разпознах вонята на страха.

Държаха ме в онази стая цели шест часа, на тъмно и без вода. Когато ме освободиха, нощта вече се бе спуснала навън. Валеше като из ведро и улиците блестяха от пара. Когато си отидох вкъщи, заварих море от отломки. Хората на Фумеро ме бяха изпреварили. Сред съборени мебели и нахвърляни по пода чекмеджета и етажерки намерих дрехите си, накъсани на парцали, и унищожените книги на Микел. Върху леглото ми имаше куп изпражнения, а на стената някой бе написал с екскременти „Курва“.

Побягнах към апартамента на Ронда де Сан Антонио, като пътьом направих хиляди завои, за да се уверя, че никой от копоите на Фумеро не ме е проследил до вратата на сградата на улица „Хоакин Коста“. Прекосих покривните тераси, наводнени от дъжда, и видях, че входната врата на апартамента все още е заключена. Влязох предпазливо, но ехото от стъпките ми издаваше, че жилището е празно. Жулиан не беше там. Чаках го, седнала в тъмната трапезария, чак до зори, заслушана в бурята. Когато утринната мъгла близна щорите на балкона, излязох на терасата и се загледах в града, смазан под тежестта на оловното небе. Знаех, че Жулиан няма да се върне в този дом. Бях го изгубила завинаги.

Видях го отново два месеца по-късно. Една нощ бях отишла на кино — сама, неспособна да се прибера в моя студен, празен апартамент. Някъде по средата на филма — глупав романс между жадна за авантюри румънска принцеса и елегантен американски репортер с безупречна прическа — някакъв мъж седна до мен. Не беше за пръв път. През онези години кината гъмжаха от безлични мъже, вонящи на самота, урина и одеколон, които размахваха потните си, треперещи ръце като езици от мъртва плът. Тъкмо се канех да стана и да предупредя разпоредителя, когато разпознах сгърчения профил на Жулиан. Той здраво стисна ръката ми и двамата останахме така, вторачени в екрана, без да го виждаме.

— Ти ли уби Санмарти? — промълвих аз.

— Да не би да липсва на някого?

Говорехме шепнешком под зоркия поглед на самотните мъже, разпръснати из киносалона, които се пукаха от завист заради очевидния успех на техния тъмен съперник. Попитах го къде се е криел, но не ми отговори.

— Има още един екземпляр от „Сянката на вятъра“ — прошепна той. — Тук, в Барселона.

— Грешиш, Жулиан. Ти ги унищожи всичките.

— Всички освен един. Изглежда, че някой по-хитър от мен го е скрил на място, където никога не бих могъл да го намеря. Ти.

Ето как за пръв път чух за теб. Някакъв книжар — самохвалко и бъбривец на име Густаво Барсело — се изфукал пред група колекционери, че е открил екземпляр от „Сянката на вятъра“. Светът на антикварните книги е като ехо камера. Само за два месеца Барсело получил оферти от колекционери от Берлин, Париж и Рим, желаещи да купят книгата. Загадъчното бягство на Жулиан от Париж след кървав дуел, както и мълвата, че е загинал в Испанската Гражданска война, бяха придали на творбите му нечувана пазарна стойност. Черната легенда за някакъв тип без лице, който ги издирвал из книжарници, библиотеки и частни колекции, за да ги изгаря, само допринесе за повишаването на интереса и цената. „На нас циркът ни е в кръвта“ — обичал да казва Барсело.

Слухът скоро достигнал и до Жулиан, който все така преследваше сянката на собствените си думи. Той узнал, че самият Густаво Барсело не притежава книгата: екземплярът явно бил собственост на момче, което го открило случайно и, запленено от романа и загадъчния му автор, отказвало да го продаде и го пазело като най-ценното си притежание. Ти беше това момче, Даниел.