— Хей, дете, не е ли време да идеш да си напишеш домашните?
— Ами за вас, маестро, не е ли време да си довършите симфонията?
В крайна сметка всички заедно взимаха връх над мен и аз си отивах унил и сразен. Щеше ми се да имам красноречието на дон Густаво, за да поставя оня надут пуяк на мястото му.
Когато дойде рожденият ми ден, баща ми отиде до фурната на ъгъла и купи най-хубавата торта, която можа да намери. Мълчаливо нареди масата, като извади сребърните прибори и празничния порцелан. Запали свещи и приготви ястията, които смяташе, че са ми любими. Цял следобед не разменихме и дума. Привечер баща ми отиде в стаята си, облече най-хубавия си костюм и се върна с един увит в целофан пакет, който остави на масичката в трапезарията. Моят подарък. После седна на масата, наля си чаша бяло вино и зачака. Гостите трябваше да дойдат в осем и половина. В девет и половина все още ги чакахме. Баща ми ме наблюдаваше с тъга, без да продума. На мен чак душата ми пламтеше от гняв.
— Навярно си доволен — рече той. — Това ли искаше?
— Не.
Бернарда се появи половин час по-късно, с погребално изражение и една вест от госпожица Клара, която ми пожелаваше всичко най-хубаво и изказваше съжаление, че не може да присъства на вечерята по случай рождения ми ден. На господин Барсело му се наложило да отсъства от града за няколко дни по делова работа, а Клара се видяла принудена да промени часа на урока си по музика при маестро Нери. Самата Бернарда бе дошла, защото това бе свободната й вечер.
— Клара не може да дойде, защото има урок по музика? — попитах аз поразен.
Бернарда сведе поглед. Вече почти плачеше, когато ми подаде един малък пакет — нейния подарък — и ме целуна по двете бузи.
— Ако не ви харесва, може да го сменим — рече тя.
Останах сам с баща си, загледан в празничната посуда, сребърните прибори и свещите, които догаряха в тишината.
— Съжалявам, Даниел — обади се баща ми.
Кимнах мълчаливо, свивайки рамене.
— Няма ли да отвориш подаръка си? — попита той.
Единственият ми отговор бе хлопването на вратата, коя го затръшнах на излизане. Бясно се спуснах по стълбите, а в очите ми напираха гневни сълзи, когато излязох на пустата улица, окъпана в студ и синкава светлина. Сърцето ми бе пълно с отрова и всичко сякаш играеше пред погледа ми. Закрачих без посока, без да обръщам внимание на непознатия, който ме наблюдаваше, застанал неподвижно до Пуерта дел Анхел. Беше облечен в същия тъмен костюм и държеше дясната си ръка в джоба на сакото. Очите му, осветени от огънчето на пурата, хвърляха искрици. С леко накуцване той пое след мен.
Повече от час бродих безцелно из улиците, докато стигнах до паметника на Колумб. Отидох до вълнолома и седнах на стъпалата, които се губеха в непрогледните води, близо до кея на лодките за екскурзии. Някой бе наел корабче за нощна обиколка и до мен долитаха смехът и музиката, носещи се от рояка светлини и отражения в пристанището. Припомних си дните, в които двамата с баща ми отивахме с такава лодка чак до края на вълнолома. Оттам се виждаха гробището на склона на Монжуик и безкрайният град на мъртвите. Понякога махах с ръка, понеже вярвах, че майка ми е там и ни гледа как минаваме. Баща ми повтаряше моя поздрав. От години не се бяхме качвали в лодка, макар и да знаех, че понякога той извършва това кратко пътешествие сам.
— Каква прекрасна нощ за угризения, Даниел — изрече глас от сенките. — Цигара?
Скочих като ужилен; изведнъж ме побиха студени тръпки. Една ръка, протегната от мрака, ми предлагаше цигара.
— Кой сте вие?
Непознатият се приближи до самия праг на тъмата, ала лицето му си оставаше невидимо. Цигарата му изпускаше облаче синкав дим. Веднага познах черния костюм и онази ръка, скрита в джоба на сакото. Очите му светеха като стъклени мъниста.