Що се отнася до имението на Алдая, то съществува, напук на всички предвиждания. Агенцията за недвижими имоти на господин Агилар в крайна сметка успя да го продаде. То бе изцяло реставрирано, а статуите на ангелите бяха стрити на чакъл, за да се покрие паркинга, който заема площта на някогашната градина на Алдая. Днес там се помещава една рекламна агенция, посветена на създаването и популяризирането на онази странна поезия, която възпява памучните чорапи, полуфабрикатния крем карамел и спортните коли за важни клечки. Трябва да призная, че един ден отидох там, изтъквайки най-невероятни причини, и помолих да ме разведат из къщата. Старата библиотека, в която едва не изгубих живота си, сега е заседателна зала, украсена с рекламни плакати на дезодоранти и прах за пране с чудодейни свойства. Помещението, в което Беа и аз заченахме Жулиан, понастоящем е баня на генералния директор.
Същия ден, когато се върнах в книжарницата след посещението на старото имение на Алдая, намерих в пощенската си кутия пакет с клеймо от Париж. Той съдържаше книга, озаглавена „Ангелът на мъглата“ — роман от някой си Борис Лоран. Разлистих я, вдъхвайки оня вълшебен многообещаващ аромат на новите книги, и се спрях на едно изречение, което случайно привлече погледа ми. Мигновено разбрах кой е авторът му и съвсем не се учудих, когато открих на първата страница — написано със синята диря на онази писалка, която така обожавах като дете — следното посвещение:
На моя приятел Даниел,
който ми върна гласа и перото.
И на Беатрис, която върна на двама ни живота.
Един мъж — млад, ала с няколко сребърни нишки в косите — крачи по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се леят по Рамбла де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.
Той води за ръка десетгодишно момче с очи, опиянени от загадъчното обещание, дадено от баща му призори — обещанието на Гробището на забравените книги.
— Жулиан, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого. Запомни — на никого.
— Даже и на мама ли? — пита момчето полугласно.
Баща му въздъхва, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследва цял живот.
— На мама може, разбира се — отвръща той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.
След малко бащата и синът, подобно на фигури от мъгла, се сливат с навалицата на Лас Рамблас, а стъпките им завинаги се стопяват в сянката на вятъра.