Същата вечер, когато се прибрахме в жилището на улица „Санта Ана“ потърсих убежище в стаята си и реших да прочета първите редове от моя нов приятел. Преди да си дам сметка, вече бях безвъзвратно завладян от него. Романът разказваше историята на един човек, впуснал се в търсене на истинския си баща, когото никога не е познавал и за чието съществуване е разбрал само благодарение на последните думи, изречени от майка му на смъртния й одър. Историята на това дирене се превръщаше във фантастична одисея, в която главният герой се бореше да си възвърне изгубените детство и младост; в хода на перипетиите полека се разкриваше и сянката на една прокълната любов, споменът за която щеше да го преследва до края на дните му. С разгръщането на разказа структурата му започна да ми напомня някоя от онези руски кукли — матрьошките, които крият във вътрешността си безброй миниатюрни изображения на самите себе си. Стъпка по стъпка повествованието се разлагаше на хиляди истории, сякаш разказът бе попаднал в галерия с огледала и неговата идентичност се разцепваше на десетки различни отражения, които същевременно представляваха един-единствен образ. Минутите и часовете отлитаха като мираж. Часове по-късно, погълнат от разказа, едва дочух камбаните на катедралата, чийто звън отброяваше полунощ в далечината. Потопен в медната светлина, която хвърляше нощната лампа, потънах в свят на непознати за мен образи и усещания. Герои, реални в моите очи досущ като въздуха, който дишах, ме въвлякоха в тунел от приключения и мистерии, от който не ми се искаше да избягам. Страница след страница, изцяло се оставих да ме завладее вълшебството на историята и нейния свят, докато дъхът на зората погали прозореца ми и уморените ми очи се плъзнаха по последния лист. Проснах се в синкавия зрак на ранното утро с книгата върху гърдите и се заслушах в глъчката на все още спящия град, която полека се издигаше над опръсканите с пурпур покриви. Сънят и изнемогата чукаха на вратата ми, ала аз не им се поддадох. Не ми се щеше да изгубя магията на историята, а и все още не исках да се сбогувам с героите й.
Веднъж чух някой да обяснява на един редовен клиент в книжарницата на баща ми, че малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно — независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили — ни предстои да се завърнем. За мен такива вълшебни страници винаги ще бъдат онези, които намерих сред коридорите на Гробището на забравените книги.
Пепеливи дни
1945–1949
1
Една тайна е точно толкова ценна, колкото онези, от които трябва да я опазим. Щом се събудих, първият ми порив бе да разкажа на най-добрия си приятел за Гробището на забравените книги. Томас Агилар бе мой другар от училище, който използваше свободното си време и дарбите си, за да изобретява твърде хитроумни, но не особено практични съоръжения, като например въздухоплавателно копие или пумпал-динамо. Та имаше ли по-подходящ от него за споделянето на тази тайна? Бленувах и си представях как двамата с моя приятел Томас, въоръжени с фенери и компас, се впускаме да разбулим тайните на онази библиографска катакомба. После, спомняйки си за даденото обещание, реших, че при тези обстоятелства е препоръчително да прибягна към онова, което в детективските романи се нарича друг „модус операнди“. По обед се обърнах към баща ми, за да го разпитам за книгата и за Жулиан Каракс; във въодушевлението си бях решил, че се радват на световна известност. Планът ми беше да се снабдя с всичките произведения на този автор и да ги прочета от край до край за по-малко от седмица. Каква бе изненадата ми, когато установих, че баща ми, добър познавач на издателските каталози, книжар и по професия, и по душа, никога не бе чувал за „Сянката на вятъра“ или за Жулиан Каракс. Заинтригуван, той внимателно разгледа страницата с датите на изданието.