Келнерът кимна и се отдалечи, влачейки с неохота и нозе, и душа.
— Ех, не ми се отваря дума за това — отбеляза книжарят. — Но как ще има работа, ако в тая страна хората не се пенсионират даже и след смъртта си? Погледнете само Сид. Няма спасение, казвам ви.
Барсело захапа угасналата си лула, а орловият му поглед вече изучаваше с интерес книгата, която държах в ръце. Въпреки фасадата на комедиант и дърдорко, Барсело можеше да надуши един добър улов така, както вълкът надушва кръв.
— Я да видим — рече той с престорено безразличие. — Какво сте ми донесли?
Хвърлих поглед към баща ми, който кимна утвърдително. Без повече церемонии подадох книгата на Барсело. Книжарят я пое с опитна ръка. Пръстите му на пианист бързо проучиха тъканта, здравината, състоянието. С усмивка на мъдър познавач Барсело намери страницата с датата на изданието и цяла минута я разглежда с детективско усърдие. Останалите го наблюдаваха мълчаливо, сякаш очакваха някакво чудо или разрешение да си поемат дъх отново.
— Каракс. Интересно — промълви той с непроницаем тон.
Протегнах ръка да си взема книгата обратно. Барсело повдигна вежди, но все пак ми я върна с ледена усмивка.
— Къде я намери, хлапенце?
— Тайна — отвърнах, знаейки, че баща ми навярно се усмихва вътрешно.
Барсело се начумери и обърна поглед към баща ми.
— Приятелю Семпере, понеже става дума за вас, поради цялото ми уважение към вас и в чест на дългото и сериозно приятелство, което ни свързва като братя, дайте ми я за четирийсет дуро и да не говорим повече за това.
— Ще трябва да обсъдите този въпрос със сина ми — рече баща ми. — Книгата си е негова.
Барсело ми отправи една вълча усмивка.
— Какво ще кажеш, момченце? Четирийсет дуро не е никак лошо като за първа продажба… Семпере, тоя ваш син ще направи истинска кариера в нашия занаят.
Сътрапезниците посрещнаха със смях остроумието му. Барсело ме погледна самодоволно и извади кожения си портфейл. Отброи четирийсет дуро, които в ония времена бяха цяло състояние, и ми ги подаде. Аз само поклатих глава, без да отроня дума. Барсело свъси вежди.
— Слушай, алчността, дума да няма, е смъртен грях — рече той. — Е добре, давам ти шейсет дуро и ще можеш да си отвориш спестовна книжка, че на твоята възраст вече трябва да се мисли и за бъдещето.
Отново поклатих глава. Барсело гневно изгледа баща ми през монокъла си.
— А, мен хич не ме гледайте — каза баща ми. — Дошъл съм тук само като негов придружител.
Барсело въздъхна и ме погледна внимателно.
— Я да видим, момче, какво искаш всъщност?
— Искам само да знам кой е Жулиан Каракс и къде мога да намеря други книги, написани от него.
Барсело се засмя под мустак и прибра портфейла си, преценявайки отново своя противник.
— И таз добра, цял академик! Семпере, ама с какво го храните това дребосъче? — шеговито рече той.
Книжарят се наведе поверително към мен и за миг ми се стори, че долавям в погледа му известно уважение, което не личеше допреди малко.
— Хайде да сключим една сделка — каза. — Утре следобед, пада се неделя, ще дойдеш в библиотеката „Атенео“ и ще питаш за мен. Донеси книгата, за да мога хубаво да я разгледам, и ще ти разкажа всичко, което знам за Жулиан Каракс. Quid pro quo.3
— Какво, какво?
— Латински, момко. Няма мъртви езици, има само заспали мозъци. Иначе казано значи, че на тоя свят няма безплатен обед, а че ми допадаш и затова ще ти направя една услуга.
Превзетата реч на този човек направо можеше да убие муха в полет, но аз подозирах, че ако наистина искам да науча нещо за Жулиан Каракс, по-разумно би било да остана в добри отношения с него. Усмихнах му се най-невинно, за да покажа колко съм очарован от латинските му излияния.
— Не забравяй — утре, в „Атенео“ — отсече книжарят. — Само че носи и книгата, иначе сделката не важи.
— Дадено.
Разговорът бавно бе погълнат от тихата дискусия на останалите сътрапезници. Те преминаха към разискването на намерени в подземията на Ел Ескориал4 документи, които намеквали за възможността името дон Мигел де Сервантес да е просто литературен псевдоним на някаква космата мъжкарана от Толедо. Барсело седеше с отсъстващ вид и не взимаше участие в този безсмислен дебат, като само ме наблюдаваше през монокъла си с неясна усмивка. Или може би гледаше единствено книгата, която държах в ръце.
4
Комплекс, съставен от дворец, августински манастир, музей и библиотека, разположен в Сан Лоренсо де Ел Ескориал, град на 45 км северозападно от Мадрид. — Бел.прев.