— К-какво се е случило? — изпелтечих. — Колко съм била…
— Беше мъртва две минути — отговори с треперлив глас Картър. — В смисъл, че сърцето ти не биеше. Помислих си… Уплаших се, че…
Той се задави. Клетото момче. Без мен брат ми беше загубен.
/_Ох, Картър! Стига си ме щипал!_/
— Ти призова Маат — каза изумена Алиса. — Това си е направо… невъзможно.
Предполагам, че е било внушително. Трудно е с вълшебни думи да създаваш предмети и твари, например животно, стол или меч. Още по-сложно е да призоваваш стихии като огъня и водата. Но да призоваваш понятие — например Ред, — това вече е невъзможно. В онзи миг обаче ме болеше много и не ми беше до това да си се възхищавам колко съм изумителна. Чувствах се така, сякаш бях измагьосала наковалня и я бях изпуснала върху главата си.
— Успешен опит — казах. — А какво стана със златното ковчеже?
— Хррр! — Хуфу посочи гордо с ръка позлатеното сандъче наблизо, което си стоеше здраво и невредимо.
— Добър песоглавец — заявих аз. — Довечера ще получиш допълнително „Чирио“.
Уолт се смръщи.
— Но книгата „Как да се разгроми Апоп“ беше унищожена. Как ще ни помогне сандъчето? Спомена, че щяло да ни насочи…
Установих, че ми е трудно да гледам Уолт, без да изпитвам угризения на съвестта. От месеци сърцето ми се разкъсваше между него и Анубис и не беше честно Анубис да ми изниква такъв неотразим и безсмъртен в сънищата точно когато клетият Уолт излагаше на опасност живота си, за да ме защити, и от ден на ден крееше все повече. Спомних си как изглеждаше в Дуат с призрачните сиви ленени превръзки на мумия…
Не. Не можех да мисля за това. Наложих си да се съсредоточа върху златното ковчеже.
„Виж какво липсва там“, ме беше посъветвал Анубис.
Проклети богове с проклетите им главоблъсканици.
Лицето от стената — Чичо Вини — ми беше споменало, че сандъчето ще ни подскаже как да победим Апоп, стига да съм достатъчно схватлива, за да го разбера.
— Още не съм сигурна какво означава — признах си аз. — Ако тексасците ни разрешат да го вземем със себе си в Бруклинската къща… — Точно тогава се ужасих от една мисъл. Навън вече не се чуваха взривове. Само зловеща тишина. — Тексасците! — викнах. — Какво ли е станало с тях?
Феликс и Алиса се стрелнаха към изхода. Картър и Уолт ми помогнаха да стана на крака и тримата се завтекохме след тях.
Мъжете, които пазеха музея, бяха изчезнали от постовете си. Влязохме във фоайето и аз видях през стъклените стени, че в скулптурната градина се издигат стълбове бял пушек.
— Не — пророних. — Не, не.
Прекосихме на бегом улицата. Добре поддържаната морава се бе превърнала в кратер с размерите на олимпийски плувен басейн. Дъното беше осеяно с разтопени метални скулптури и натрошени камъни. Тунелите, които преди бяха водили към щабквартирата на Петдесет и първи ном, се бяха срутили като грамаден мравуняк, върху който е стъпил хулиган. По ръба на кратера се виждаха парчета официални дрехи, над които се виеше дим, натрошени чинии с царевични питки, счупени чаши за шампанско и магьоснически жезли, които се бяха превърнали в трески.
„Не се обвинявай за загиналите“, беше казала майка ми.
Зашеметена, се приближих до останките от вътрешния двор. Циментовата плоча се беше пропукала по средата и едната й половина се беше плъзнала в кратера. В кратера, до проблясващо парче сребро, се въргаляше овъглена цигулка.
Картър застана до мен.
— Не е… не е зле да претърсим — каза той. — Някой може да се е спасил.
Преглътнах, за да не се разридая. И аз не знам как, но разбрах с пълна убеденост каква е истината.
— Никой не се е спасил.
Магьосниците от Тексас ни бяха посрещнали радушно и ни бяха подкрепили. Дж. Д. Грисъм се беше ръкувал с мен и ми беше пожелал успех, а после беше хукнал да спасява жена си. Ние обаче бяхме виждали в други номове какво оставя след себе си Апоп. Картър беше предупредил Дж. Д. Грисъм: помагачите на Змея не оставят след себе си оцелели.
Приклекнах и вдигнах проблясващото парче сребро: полуразтопена тока за колан със Самотната звезда отгоре.
— Мъртви са — казах. — Всички.
3. Печелим сандъче, пълно с нищо
На тази щастлива нота Сейди ми връчва микрофона. /_Много съм ти признателен, сестричке._/
Иска ми се да кажа, че тя не е била права за Петдесет и първи ном. И че сме намерили всички магьосници от Тексас здрави и невредими. Но ние не ги намерихме. Не намерихме нищо освен останките от битка: изгорели вълшебни пръчки от слонова кост, няколко натрошени shabti парчета тлеещ лен и папирус. Точно както при нападенията в Торонто, Чикаго и Мексико Сити магьосниците просто бяха изчезнали сякаш вдън земя. Бяха се изпарили, бяха погълнати или изтребени по някакъв еднакво ужасен начин.