Липсваше ми татко, на когото да разчитам. Липсваше ми и чичо Еймъс, който беше отишъл в Кайро, за да оглави Дома на живота. Колкото до Сейди, властната ми сестра, тя винаги ме подкрепяше, но ми беше показала недвусмислено, че не иска да ръководи когото и да било. На хартия именно аз бях поел Бруклинската къща. На хартия именно аз командвах парада. Това според мен означаваше, че ако допуснехме грешка и целият ном бъдеше заличен от лицето на земята, именно аз щях да нося вината.
Е, да, Сейди не би ме обвинила никога за такова нещо, но аз го чувствах така.
„Ще рухне всичко, което се опита да съградиш…“
Струваше ми се невероятно, че не е минала и година, откакто ние със Сейди бяхме дошли в Бруклинската къща, без изобщо да подозираме за наследството и способностите си. Сега ние ръководехме къщата: обучавахме войнството млади магьосници как да се борят с Апоп, използвайки пътя на боговете и магия, каквато не беше правена от хилядолетия. Бяхме отбелязали голям напредък, но ако се съди от това как днес вечерта е завършила схватката ни с Апоп, усилията ни не бяха достатъчни.
„Ще изгубиш онези, които обичаш най-много…“
Вече бях изгубил толкова много хора. Мама беше починала, когато бях на седем години. Миналата година татко се беше жертвал, та Озирис да се всели в него. През лятото доста от съюзниците ни бяха станали жертви на Апоп или бяха издебнати от засада и бяха „изчезнали“ заради разбунтувалите се магьосници, които не приемаха чичо Еймъс за нов Главен лектор.
Кого още можех да загубя… Сейди?
Не, не ехиднича. Въпреки че сме израсли отделно — аз обикалях с татко света, а Сейди живееше при баба и дядо в Лондон, — тя пак си ми е сестра. През последната година се бяхме сближили. Колкото и да ме дразнеше, имах нужда от нея.
Ужас, колко потискащо.
(И както и очаквах, ме удариха по ръката. Ох.)
Или Апоп е имал предвид някой друг, например Зия Рашид…
Лодката ни се извиси над проблясващите предградия на Далас. Грифонът нададе предизвикателен писък и ни вкара в Дуат. Лодката беше погълната от мъгла. Температурата падна под нулата. Усетих позната болка в стомаха, сякаш се бях спуснал от върха на влакче на ужасите. В мъглата нашепваха призрачни гласове.
Тъкмо вече си мислех, че сме се загубили, когато замаяността ми отмина. Мъглата се вдигна. Бяхме се завърнали на Източното крайбрежие на САЩ и се носехме над Нюйоркското пристанище към нощните светлини на крайбрежната улица в Бруклин и дома.
Щабквартирата на Двайсет и първи ном беше кацнала край реката, недалеч от Уилямсбъргския мост. Обикновените простосмъртни нямаше да видят нищо друго освен огромен порутен склад насред промишлената зона, но за магьосниците Бруклинската къща привличаше погледа като фар: огромна пететажна сграда от късове варовик и стъкло, с метална дограма, която се издигаше върху покрива на склада и сияеше с жълтите и зелените си светлини.
Грифонът се приземи на покрива, където ни чакаше котката богиня Баст.
— Котенцата ми са живи!
Тя ме хвана за ръцете и ме огледа за рани, после направи същото и със Сейди. Зацъка неодобрително, докато се взираше в превързаните й с бинтове длани.
Светещите й котешки очи бяха малко притеснителни. Дългата й черна коса беше сплетена отзад на плитка, а акробатичното й трико се променяше при всяко нейно движение: беше ту на тигрови ивици, ту на леопардови петна, ту на пъстри щампи. Колкото и да обичах Баст, колкото и да й вярвах, тя ме изнервяше малко, когато се впускаше да прави инспекциите си на „майка котка“. Държеше в ръкавите си ножове: смъртоносни железни остриета, които, завъртеше ли Баст китки, се плъзгаха в ръцете й, и все се притеснявах да не сгреши, да ме потупа по бузата и накрая да вземе да ме обезглави. Пак добре че не се опитваше да ни вдига отзад за яките и да ни къпе.
— Какво се е случило? — попита Баст. — Всички ли са в безопасност?
Сейди си пое задъхано въздух.
— Ами…
Казахме й, че номът в Тексас е разрушен.
Баст изръмжа гърлено. Косата й настръхна, но плитката я държеше и главата й заприлича на нагорещен тиган с пуканки.
— Не беше зле да дойда и аз — заяви Баст. — Можех да помогна!
— Нямаше да можеш — възразих аз. — Музеят беше с подсилена охрана.
Във физическата си форма боговете рядко са в състояние да проникнат на територията на магьосниците. Хилядолетия наред те са създавали омагьосани пространства само и само да не допуснат боговете при себе си. Бяхме хвърлили доста усилия да направим така, че Баст да може да влиза в Бруклинската къща, без да ставаме уязвими за нападенията на богове, които не са така приятелски настроени.