— Спасила си се, мамо — казах. — Как?…
— Благодарение на вас двамата. — Очите й проблеснаха. — Държах се, доколкото можех, но сянката беше твърде силна. Бях погълната заедно с много други духове. Ако не бяхте унищожили sheut и не ни бяхте пуснали на свобода, щях да бъда… хм, всъщност вече е все едно. Направихте невъзможното. Много се гордеем.
— Да — съгласи се татко и ме стисна за рамото. — Вие постигнахте всичко, за което се бяхме трудили и на което се бяхме надявали. Надминахте най-смелите ни очаквания.
Аз се поколебах. Дали беше възможно той да не знае за Сетне?
— Татко — подхванах, — хм… не успяхме във всичко. Изгубихме затворника. И досега не проумявам как е избягал. Беше вързан и…
Татко вдигна ръка, за да ме спре.
— Чух. Може да не узнаем никога как е избягал Сетне, но вие не се обвинявайте.
— Защо да не се обвиняваме? — намеси се и Сейди.
— Сетне се изплъзва от цяла вечност — обясни татко. — Надхитрявал е богове, магьосници, простосмъртни и демони. Когато ти позволих да го вземеш със себе си, подозирах, че все ще намери начин да ти избяга. Просто се надявах да го удържиш достатъчно дълго, за да ти помогне. И ти успя.
— Той ни отведе при сянката — признах аз. — Но освен това открадна „Книгата на Тот“.
Сейди прехапа устна.
— Опасно нещо е тази книга. Сетне наистина не може да направи сам всички магии, защото е призрак, ала въпреки това може да напакости по най-различни начини.
— Пак ще го намерим — обеща татко. — Но засега нека отпразнуваме победата ви.
Мама се пресегна и прокара призрачна ръка през косата на Сейди.
— Може ли да ми отделиш един миг, скъпа? Искам да обсъдя нещо с теб.
Не знаех за какво става дума, но Сейди тръгна след мама към джазовия оркестър. Чак сега забелязах, че двама от музикантите призраци ми се струват много познати и някак неуместни тук. Зад хавайската китара седеше едър червенокос мъж в дрехи, каквито са носели в Дивия запад, и усмихнат, си тактуваше с ботуши и се редуваше с Майлс Дейвис да свири сола. До него имаше красива руса жена, която свиреше на цигулка и от време на време се навеждаше да целуне по челото червенокосия мъж. Дж. Д. Грисъм и жена му Ан от Далаския музей най-после бяха намерили увеселение, което никога нямаше да се налага да свършва. За пръв път чувах хавайска китара и цигулка с джазов оркестър, но при тях някак си се получаваше. Еймъс сигурно беше прав: и музиката, и магията имаха нужда от малко хаос в реда.
Докато мама и Сейди разговаряха, очите на сестра ми се разшириха. Лицето й стана сериозно. После тя се усмихна свенливо и се изчерви, което изобщо не беше в неин стил.
— Добре се справи в Залата на епохите, Картър — каза татко. — От теб ще излезе чудесен водач. Мъдър.
Не знаех откъде е разбрал за речта ми, но на гърлото ми заседна буца. Татко не раздава току-така комплименти. Сега, когато отново бях с него, си спомних колко по-лесен е бил животът, докато сме пътували заедно. Той винаги знаеше как да постъпи. Аз винаги можех да разчитам на присъствието му, с което да ме успокои. До навечерието на онази Коледа в Лондон, когато татко изчезна, не си бях давал сметка колко съм разчитал на него.
— Знам, тежко е, но ти ще поведеш семейство Кейн към бъдещето — каза баща ми. — Наистина излезе от сянката ми.
— Не докрай — възразих аз. — И не го искам. В сравнение с други бащи, хвърляш доста дебела сянка.
Той се засмя.
— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. Никога не се съмнявай в това. Но както каза и Ра, сега, след като Апоп беше унищожен, на боговете ще им бъде по-трудно да се свързват със света на простосмъртните. Както се оттегля Хаосът, така трябва да се оттегли и Маат. Въпреки това не смятам, че често ще опираш до помощ. Справяш се и със собствени сили. Сега не аз, а ти хвърляш дълга сянка. Домът на живота ще те помни през идните епохи.
Той ме прегърна още веднъж и беше лесно да забравя, че е бог на мъртвите. Просто беше моят баща: сърдечен, жив и силен.
Сейди се върна, изглеждаше малко стъписана.
— Какво? — попитах я аз.
Тя се засмя ей така, без видима причина, после пак стана сериозна.
— Нищо.
До нея застана мама.
— Вие двамата вървете. Бруклинската къща ви чака.