Взрях се в лицето й, непроменено от деня, когато тя беше загинала: в начупената руса коса, в сините очи, в закачливо извитите вежди. Много пъти ми бяха казвали, че приличам на нея. Сега го виждах ясно. Сега, когато поотраснах, беше изумително колко си приличаме в лице. Ако някой направеше на мама морави кичури, от нея щеше да излезе отлична двойница на Сейди.
— Говориш за Уолт — казах накрая. — Това задушевен разговор за момчета ли е?
Мама се свъси.
— Ами да… Опасявам се, че не разбирам много от тези неща. Но бях длъжна да опитам. Когато бях малка, баба ти не ми помагаше особено. Никога не съм имала чувството, че мога да разговарям с нея.
— Според мен не си могла.
Опитах се да си представя как обсъждам с баба момчета, а дядо крещи на телевизора и иска още чай и прегорял сладкиш.
— Мислех, че майките обикновено предупреждават да не следваш сърцето си, за да не се забъркаш с неподходящо момче и да ти излезе лошо име. Ей такива неща — престраших се да кажа аз.
— А! — кимна мама разкаяно. — Е, нали разбираш, не мога да го направя. Май се тревожа, Сейди, не че ще постъпиш неправилно, тревожа се, че ще се уплашиш да се довериш на някого — дори на подходящия. Сърцето, разбира се, си е твое. А не мое. Но бих казала, че Уолт се притеснява повече от теб. Не се дръж лошо с него.
— Да не се държа лошо ли? — за малко да прихна аз. — Та аз дори не знам къде е. И в него се е вселил бог… когото…
— Когото ти също харесваш — довърши вместо мен мама. — Да, объркващо е. Но сега те всъщност са един човек. Анубис има много общи неща с Уолт. И двамата не са имали истински живот, който да очакват. А сега заедно вече са го получили.
— Искаш да кажеш, че… — Ужасното парене под лъжичката ме поотпусна — съвсем малко. — Искаш да кажеш, че ще го видя отново ли? И че той не е пратен в заточение или каквито там небивалици разказват боговете?
— Ще го видиш — потвърди майка ми. — Уолт и Анубис са неделими, вместени са в едно смъртно тяло и затова могат да ходят по земята, както навремето древноегипетските богове царе. Добри младежи са. И двамата са притеснителни, чувстват се доста неловко в света на простосмъртните и се плашат как ще се отнесат към тях хората. Освен това и двамата изпитват едно и също към теб.
Сигурно се бях изчервила ужасно. Картър ме изгледа от подиума, безспорно се питаше какво се е случило. Не се решавах да срещна погледа му. Той умееше да познава по лицето ми как се чувствам.
— Ужасно трудно е — оплаках се аз.
Майка ми се засмя тихо.
— Да, трудно е. Но ако това те утешава… когато имаш отношения с който и да е мъж, сякаш общуваш с няколко души наведнъж.
Погледнах нагоре към баща си, който се преобразяваше ту в доктор Джулиъс Кейн, ту в Озирис, синия като смърф бог на Подземния свят.
— Разбрах какво ми казваш — рекох аз. — Но къде е Анубис? Уолт де. Уф! Пак се почна.
— Ще го видиш скоро — обеща мама. — Исках да бъдеш готова.
Съзнанието ми каза: „Ужасно объркващо е, ужасно нечестно. Не мога да се справя с такава връзка.“
Но сърцето ми възрази: „Млъквай! Да, можеш!“.
— Благодаря, мамо — рекох и очевидно се провалях с гръм и трясък в опитите да изглеждам спокойна и хладнокръвна. — Тази история с боговете, които се оттеглят. Това означава ли, че няма да ви виждаме вас с татко толкова често?
— Вероятно — призна тя. — Но ти знаеш какво да правиш. Преподавай и занапред пътя на боговете. Върни Дома на живота към предишната му слава. Вие с Картър и Еймъс ще направите египетската магия по-силна отвсякога. И това е добре… защото предизвикателствата пред вас не са приключили.
— Сетне ли? — опитах се да налучкам.
— Да, той — каза мама. — Но има и други предизвикателства. Още не съм загубила напълно пророческата си дарба — дори сега, в смъртта. Получавам смътни видения с други богове и магия на противници.
Това вече не ми звучеше добре.
— В смисъл? — попитах аз. — Какви други богове?
— Не знам, Сейди. Но Египет винаги е бил изправен пред външни предизвикателства: магьосници, дори богове от другаде. Просто бъди нащрек.