Картър се свъси уплашено.
— Как мислиш, често ли ще имаме нужда от теб? Не че не искаме да те виждаме де. Просто се питах…
Бес изсумтя.
— Ей, аз съм грозно джудже. Имам страхотна кола, отличен гардероб и изумителни способности. Как така няма да имате нужда от мен?
— Правилно — съгласи се Картър.
— Но… хм, не ме викайте много често — допълни Бес. — Така де, ние със сладкишчето ми имаме да наваксваме няколко хилядолетия.
Той хвана Таурт за ръката и както никога името на мястото — „Слънчеви селения“ — не ми се стори толкова потискащо.
— Благодаря ти за всичко, Бес — казах аз.
— Я стига — рече той. — Върнахте им живота и нямам предвид само сянката.
Останах с ясното чувство, че двамата богове искат да побъдат сами, затова се сбогувахме и тръгнахме да се връщаме надолу по стълбите към езерото.
Порталът от бял пясък още се въртеше. До него стоеше Баст, погълната от кълбото прежда. Преплете малко от нишката между пръстите си — като за игра на конец.
— Забавляваш ли се? — попитах я аз.
— Реших, че ще искате да го видите — каза тя за конеца и го вдигна.
По повърхността му като на екран на компютър замига видеоизображение.
Видях Залата на боговете с извисилите се колони и лъскавите подове, с мангалите, в които горяха сто пъстроцветни огньове. Лодката на Слънцето върху подиума в средата беше заменена от златен престол. На него седеше Хор в човешки вид: гологлав мускулест тийнейджър в пълно бойно снаряжение. Беше сложил върху коленете си гега и млатило, а очите му — едното сребърно, другото златно — сияеха. От дясната му страна стоеше Изида, която се усмихваше гордо, пъстроцветните й криле трептяха. Отляво пък беше Сет, червенокожият бог на Хаоса с железен жезъл. Изглеждаше доста развеселен, сякаш беше намислил за по-късно какви ли не пакости. Другите богове паднаха на колене и Хор им заговори. Затърсих с поглед сред множеството Анубис — със или без Уолт, — но и този път не го видях.
Не чувах думите, предполагах обаче, че речта беше като онази, която Картър беше държал в Дома на живота.
— Прави същото като мен — започна да негодува брат ми. — Готов съм да се обзаложа, че дори ми е задигнал словото. Крадлив котарак!
Баст изцъка неодобрително.
— Я не обиждай, Картър. Котките не използваме копия. Всички сме уникати. Но иначе да, често онова, което правиш като фараон, се отразява като в огледало в света на боговете. В края на краищата вие с Хор оглавявате египетските сили.
— Направо ме побиват тръпки — казах аз.
Картър ме шляпна леко по ръката.
— Направо не мога да повярвам, че Хор си тръгна, без дори да се сбогува. Сякаш ме захвърли веднага след като ме използва, а после ме забрави.
— О, не — възрази Баст. — Боговете не биха направили такова нещо. Просто му се наложи да си отиде.
Аз обаче си бях озадачена. Боговете бяха големи егоисти — дори онези, които не бяха котки. Изида също не се беше сбогувала и не ми бе благодарила както трябва.
— Ти, Баст, ще дойдеш с нас, нали? — примолих се. — Ами да, това смешно изгнаничество не може да важи и за теб! В Бруклинската къща ни трябва инструктор по сладка дрямка.
Баст прехвърли в ръцете си кълбото прежда и го метна надолу по стъпалата. За котешко лицето й беше доста тъжно.
— О, котенцата ми. Стига да можех, щях да ви вдигна отзад за вратлетата и да ви нося винаги със себе си. Но вие вече пораснахте. Ноктите ви са остри, зрението ви е отлично и котките трябва сами да се оправят в живота. Засега трябва да се сбогувам, но съм сигурна, че ще се срещнем отново.
Искаше ми се да възразя, че не съм порасла и дори нямам остри котешки нокти.
(Картър не е съгласен, но какво ли му разбира главата!)
Дълбоко в себе си обаче знаех, че Баст е права. Пак извадихме късмет, че беше стояла толкова дълго с нас. Сега трябваше да се държим като големи котки… хм, хора де.
— О, Кифличке — прегърнах я аз необуздано и усетих как тя мърка.
Разроши ми косата. После разтърка ушите на Картър, което си беше доста смешно.
— А сега вървете — подкани. — Докато не съм се размяукала. Пък и… — Баст впи поглед в кълбото прежда, което се беше търкулнало в долния край на стълбата. Приклекна и напрегна рамене. — Отивам на лов.
— Ще ни липсваш, Баст — казах, като се постарах да не се разплача. — На слука.