Ако бяхме завели Баст в музея в Далас, това щеше да бъде равнозначно да се опитаме да прекараме през охраната на летището базука: не че беше невъзможно, но си беше трудно и изискваше много време. Пък и Баст беше последната ни отбранителна линия в Бруклинската къща. Имахме нужда тя да охранява базовия ни лагер — нашия дом и учениците в него. Вече на два пъти враговете ни бяха на косъм от това да разрушат къщата. Не искахме да има и трети.
Трикото на Баст стана съвсем черно, както всеки път, когато тя се натъжеше.
— Въпреки това нямаше да си простя никога, ако вие… — Баст погледна уморената ни уплашена група. — Е, поне се прибрахте живи. Каква е следващата стъпка?
Уолт се препъна. Алиса и Феликс го хванаха.
— Добре съм — настоя той, въпреки че очевидно не беше добре. — Ако искаш, Картър, мога да свикам всички. Събрание на терасата?
Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Нямаше да си го признае никога, но главната ни лечителка Джаз ми беше казала, че сега вече болката, която Уолт изпитва, е почти непоносима. Държеше се на крака само благодарение на това, че Джаз отново и отново татуираше върху гърдите му йероглифи, притъпяващи болката, и му даваше отвари. Въпреки това го бях помолил да дойде заедно с нас в Далас — поредното решение, което ми тежеше на съвестта.
Останалите от групата също имаха нужда от сън. Очите на Феликс се бяха подули от плач. Алиса имаше вид на човек, изпаднал в шок.
Ако сега се съберяхме, нямаше да знам какво да кажа. Нямах план. Не можех да се изправя пред целия ном, без да рухна. Именно аз бях причината в Далас да загинат толкова много хора.
Погледнах Сейди. Споразумяхме се без думи.
— Ще се съберем утре — казах на другите. — Вие вървете да се наспите. Онова, което се случи с хората в Тексас… — Не успях да се доизкажа. — Вижте какво, знам какво ви е. И аз се чувствам по същия начин. Но вие нямате никаква вина.
Не съм сигурен, че се хванаха. Феликс избърса една сълза върху бузата си. Алиса го прегърна и го поведе към стълбището. Уолт погледна Сейди, но аз така и не разбрах дали тъжно, или със съжаление, после слезе след Алиса долу.
— Хрр? — потупа Хуфу с ръка по златното ковчеже.
— Да — отвърнах аз. — Занеси го, ако обичаш, в библиотеката.
Това беше най-безопасното помещение в къщата. След всички жертви не исках да излагам сандъчето на опасност. Хуфу излезе заедно с него.
Грифонът беше толкова уморен, че дори не успя да стигне до мястото под покрива, където спеше. Просто се сви на кълбо и захърка заедно с лодката, прикрепена към него. След пътуването в Дуат беше останал без сили.
Махнах хамута и го почесах по покритата с пера глава.
— Благодаря ти, приятелю. Сънувай големи тлъсти пуйки.
Грифонът изгука насън.
Аз се извърнах към Сейди и Баст.
— Трябва да поговорим.
Уж наближаваше полунощ, а в Голямата зала още кипеше бурна дейност. Джулиан, Пол и неколцина от другите момчета се бяха излегнали по канапетата и гледаха спортния канал. Хлапетиите (тримата най-малки ученици) оцветяваха на пода картинки. Масичката беше отрупана с пликчета от чипс и кутийки от безалкохолни напитки. По килима от змийска кожа бяха намятани обувки. В средата на помещението над нашите ученици се издигаше статуя с височина колкото два етажа — беше на Тот, бога на познанието, с глава на ибис, който държеше свитък и перо. Някой му беше нахлупил на главата едно от старите бомбета с тясна периферия на Еймъс и с него той приличаше на букмейкър, който събира залози за среща по американски футбол. Един от малчуганите беше оцветил с пастели ноктите на краката му от обсидиан в мораво и розово. Толкова за уважението, което проявявахме тук, в Бруклинската къща.
След като ние със Сейди слязохме по стълбището, момчетата станаха от канапетата.
— Какво стана? — попита Джулиан. — Уолт мина току-що от тук, но отказа да сподели…
— Не е пострадал никой от групата — отвърнах аз. — Петдесет и първи ном… не извади такъв късмет.
Джулиан се свъси. Беше достатъчно досетлив, за да не пита пред хлапетиите за подробности.
— Намерихте ли нещо, което да върши работа?
— Още не знаем — признах си аз.
Смятах с това да приключим, но най-малката ни ученичка, Шелби, дойде да ми покаже шедьовъра си, нарисуван с пастели.