— Но каква полза от това? — попитах настойчиво. — Книгата „Как да се разгроми Апоп“ вече няма да ни помогне. Унищожена е!
Добре де, изрекох го ядосано. Наистина бях ядосан.
Покрай спомена за лекциите на татко ми се прииска отново да съм малък и да обикалям с него по широкия свят. Двамата бяхме изживели някои премеждия, но въпреки това с татко винаги се бях чувствал защитен и в безопасност. Той винаги знаеше как да постъпи. Сега единственото, което ми беше останало от онези дни, беше куфарът, който събираше прах в гардероба ми горе.
Не беше честно. Но аз знаех какво ще каже татко: „Честно означава всеки да получи онова, от което се нуждае. А единственият начин да получиш онова, от което се нуждаеш, е самият ти да направиш така, че да го получиш.“
Страхотно, татко, няма що. Изправен съм пред невъзможен противник и току-що бе унищожено онова, от което имам нужда, за да разгромя този враг.
Сейди явно се досети по лицето ми какво ми минава през ума.
— Все ще измислим нещо, Картър — обеща тя. — Преди малко, Баст, искаше да кажеш нещо за Апоп и сенките.
— Не, не съм искала — пророни тя.
— Защо нервничиш толкова за тези сенки? — попитах я. — Боговете имате ли сенки? Апоп има ли? И ако имат, как се проявяват?
Баст драсна с нокти по масата няколко йероглифа. Бях почти сигурен, че е написала ОПАСНОСТ.
— Наистина, деца… това е въпрос за Тот. Да, боговете имаме сенки, разбира се. То оставаше да нямаме. Но… те не са нещо, за което би трябвало да говорим.
Рядко бях виждал Баст толкова развълнувана. Не знаех защо. Хилядолетия наред същата тази богиня се беше сражавала лице в лице с Апоп, беше се опълчвала в магическата тъмница с нокти срещу острите му зъби. Защо се страхуваше от сенки?
— Баст — подхванах аз, — ако не измислим по-добро решение, ще се наложи да прибегнем до план Б.
Богинята се смръщи. Сейди заби унило поглед в масата. Само ние с нея, Баст и Уолт бяхме обсъждали план Б. Другите ни ученици не знаеха за него. Не бяхме споменавали дори на чичо Еймъс. Толкова страшен беше той.
— Ще ми бъде… ще ми бъде много неприятно — заяви Баст. — Но, Картър, наистина не знам отговорите. Пък и започнеш ли да разпитваш за сенките, ще навлезеш в много опасни…
На вратата в библиотеката се почука. В горния край на стълбището се появиха Клио и Хуфу.
— Извинявайте, че ви прекъсваме — подхвана Клио. — Картър, Хуфу слезе току-що от стаята ти. Явно бърза да ти каже нещо.
— Хрр — настоя той.
Баст преведе от песоглавски:
— Каза, че те търсят в купичката за гадаене, Картър. По личен въпрос.
Сякаш вече не бях притеснен достатъчно! Имаше само един човек, който можеше да ми прати видение в купата за гадаене, и щом той ме търсеше толкова късно през нощта, новините със сигурност бяха лоши.
— Събранието се отлага — рекох аз на другите. — До утре сутринта.
4. Как се допитах до гълъба на войната
Бях влюбен в поилка за птици.
Повечето момчета си проверяваха телефоните за есемеси или следяха като обсебени какво са казали за тях момичетата в интернет. Аз пък не можех да се откача от купичката за гадаене.
Беше най-обикновена месингова чинийка на каменно столче, сложена на балкона на стаята ми. Но когато бях там, се хващах, че току поглеждам към нея и едва се сдържам да не се завтека на балкона, за да проверя дали няма да зърна Зия.
Най-странното бе, че дори не можех да я определя като своя приятелка. Как наричате момиче, след като сте се влюбили в shabti, който е нейно копие, а после спасявате истинското момиче, колкото да разберете, че чувствата ви не са споделени? А Сейди си въобразява, че нейните чувства били сложни.
От половин година, откакто Зия отиде да помага на чичо ми в Първи ном, единствената връзка, която имах с нея, бе чрез купичката. Бях прекарал толкова часове да се взирам в нея и да разговарям със Зия, че трудно си спомнях как изглежда, ако лицето й не е нагънато от омагьосания зехтин.
Докато стигна балкона, се задъхах. Зия ме погледна от повърхността на зехтина. Беше кръстосала ръце и се взираше ядосано с очи, които, още малко, и да ме подпалят. (Първата купа за гадаене, изработена от Уолт, наистина се подпали, но това е друга история.)
— Картър — каза тя. — Ще те удуша.
Беше красива, когато се заканваше да ме убие. През лятото беше оставила косата си да порасне дълга и сега тя се спускаше на лъскава черна вълна върху раменете й. Не беше shabti, в който се бях влюбил, но лицето й пак бе красиво, като изваяно: малък нос, пълни червени устни, изумителни кехлибарени очи. Кожата й сияеше като топъл съд, изваден току-що от грънчарската пещ.