Когато излезе от банята, ароматът го блъсна в слепоочията като прекалено груба милувка на неопитна седмокласничка. Вярно, съвсем бе забравил – двете огромни липи пред къщата им бяха цъфнали преди ден, но сякаш досега не бе забелязвал благоуханието им, което се стелеше навсякъде из къщата.
Слава богу, бира в хладилника имаше в изобилие. Първата глътка, както винаги, бе благословия за изтерзаната му от презентации душа. Гледките на смешни животни обаче днес очевидно нямаше да свършат работа, защото се улови, че е престанал да гледа от доста минути насам. Вместо това барабанеше с пръсти по клавиатурата, очевидно опитвайки се несъзнателно да набере някакъв адрес. Най-накрая мисълта изкристализира в главата му. Чукна няколко пъти по клавишите, след това Enter... Познатият начален екран на Google се появи на монитора. Няколко секунди пръстите му висяха във въздуха, след което се спуснаха бавно надолу и набраха „бездомни деца“. Нищо интересно. „Изчезнало дете“. Над двеста резултата, нито една снимка от които не му напомняше дори бегло на малкия. „Дете и коте“...
Стори му се, че се е взирал в резултатите с години, въпреки че според часовника в дъното на екрана бяха изминали една-две минути.
„Малкият Дженаро от Генуа... системно малтретиран от майка си... открит от съседка в кухнята... окървавеният нож до него... Трупът на майката... Главата... Ръцете... Детето и любимото му коте в неизвестност...“
„Жестоко убийство в Милано... Приемни родители... обезобразени... изкорменият труп на кучето на семейството... Дженаро...“
„Потъналата в кръв фамилна къща в Бреша... кръв навсякъде... дори ароматът на току-що цъфналите липи не може да прикрие...“
Липи. Джордано трескаво прелисти списъка с резултатите нагоре. Проклетите липи се споменаваха навсякъде. Стори му се, че ароматът го задушава. Имаше чувството, че е паднал във вана с проклет липов чай – гъст като мед, благоуханен и смъртоносен. Миризмата бе навсякъде около него. С известен труд – пръстите му не го слушаха, сякаш вместо кости имаше липови цветчета – превъртя до първия резултат.
„Според първите пристигнали на мястото свидетели малкият Дженаро плачел и непрекъснато повтарял как липите го накарали да убие майка си. „Те казаха, че така ѝ се пада... за да не бие нито мен, нито Мики никога повече...“, бъбрело през сълзи детето. По-късно от полицията отрекоха тази информация, но нашите репортери…“
Така и не разбра до какъв извод са стигнали репортерите на жълтото издание. Ножът, който се заби в гърлото му, не бе достатъчно остър (все повтарям на Маура да наточи проклетото нещо!), но пък и каква съпротива би могъл да окаже един 45-годишен гръклян... Ароматът на липите се смеси с плътния нагорещено-железен дъх на кръв. Една струйка от прерязаната артерия по невероятен начин успя да улучи гърлото на бирената бутилка и в продължение на две-три секунди се задържа там, допълвайки изпитата от него бира. Джордано се зачуди какъв ли вкус би имала сместа. По ирония на съдбата това бе и последната му мисъл.
Малкият продължи безмълвно да кълца тялото му, докато не се умори. Котето излезе от спалнята, облизвайки се. Козината му бе покрита с кръв. То спря в средата на дневната и започна да се мие. Детето седна на пода до него и вдъхна с пълни гърди странния коктейл от липов цвят и хемоглобин. От очите му се търкаляха едри сълзи, които падаха върху ръцете му и караха тъмночервения цвят на лепкавата смес от кръв и вътрешности, с които бяха покрити, да изсветлява.
Липи.
Сълзи.
И кръв.
Вкусът на дом. На прясно сцепена детска устна, от която тече кръв. На котешка слюнка – от езичето на единствения ти истински приятел, който идва да те утешава и да ближе раните ти... като в извратена детска книжка.
Той изплези език и бавно го прокара върху дясната си ръка.
О, да. Вкусът на дом.
– Искам вкъщи – отрони се от устните му хрипкав стон. – Искам вкъщи.
Симбиоза
– Имам за теб само една дума, Роналд: симбиоза! – промърмори под носа си Джаред, Междугалактическият Скитник, докато пресушаваше кой знае коя поредна чашка от любимата си отрова. Едва ли дори юпитерианците знаеха да броят дотолкова. Честно казано, ако не беше толкова добър разказвач, едва ли щях да търпя дълго пиянските му брътвежи (прекъсвани от време на време със звучни оригни), но копелето бе обиколило надлъж и нашир половин вселена и историите му бяха толкова разнообразни и увлекателни, че човек можеше да се примири с някой-друг физиологичен дразнител.