…На пода лежи Владимир. От очната кухина, където е забито шилото, тече кръв. Той е стопроцентов труп… Александър се готви незабавно да бяга, но отвратителната гледка довършва съзнанието му и той пада на пода в шок. Естествено, свестява се в кревата на магьосницата Консуела…
Ако се съди по всичко, с това съдържателната част на романа се изчерпваше. Анонимният юзър се мъчеше да оцени и философската компонента на романа, която уж го превръщала от сапунена опера в продължение на Борхес.
Така и така, шилото е шило само по форма, но по съдържание то е копие на целия наш свят, където някои базови вектори — гневът и ревността — са доведени до екстремум. И около тях се върти целият живот на асиендата, година след година. Съществуват и други предмети — също копия на Вселената, записани от някой предвидлив Администратор, — където са изпъкнати други базови компоненти. В свещения Граал — милостта. В знамето Орифлейм — мъжеството. В пирамидата на Хеопс — хармонията.
Отзивът на анонимният юзър завършва с мрачна шега, че не препоръчва на автора на романа, господин Андрей Дворкин2, да тръгне по стъпките на своите герои и да се загуби в парагвайските прерии.
Но защо впрочем парагвайски? В романа нямаше и дума, че действието се развива именно в Парагвай! Преди минута мислех спокойно да използвам този отзив за своята голяма литературоведска статия, която ми беше поръчана от списание „Нуево Обсерваторе“, но сега изведнъж ме обзема страх. Едвам се успокоявам — в моя дом, колкото и да е голям, няма никакво шило.
Като че ли на първия етаж някой удря с чукчето по външната врата, и прислужницата, дебелата Луханера, тръгва да отваря. Дъските на пода скърцат под тежестта й. На прага се появява глуповат пеон, който явно може само да измучи: „Имате посетител“. Прекрасно, това е немският физик, когото повиках чак от Хайделберг, с цял камион апаратура. Бързо излизам от стаята, но са ме изпреварили — чувам как на първия етаж жена ми радостно чурулика, общувайки с госта. Слизам по стълбището и виждам нея и госта.
Това не е никакъв немски учен! И никакъв камион с апаратура няма. Само изтъркана раница.
— Той е също от Европа, от Санкт Петербург — съобщава парагвайската ми жена.
— Андрей Дворкин — представя се неканеният гост. — Писател. Разбирате ли, реших да проверя дали наистина някои гаучоси не са потомци на донските казаци.
— Прекрасно, че сте попаднали именно при нас — казва жена ми. — Моят съпруг дори има столетни реликви, които ясно говорят, че е тъкмо така.
— Шило ли? — пита писателят. — Така си и знаех, че е шило.
— Нямам никакво шило, не ме превръщайте в поредния персонаж от своята книга — отвръщам, борейки се с внезапната суша в гърлото си.
— Има, има! Ти просто не си го забелязал, защото то вече няма дръжка.
Появява се заварената ми дъщеря с потъмнял от времето метален шиш в ръка и с нагла тържествуваща усмивка на лицето.
— Намерих го сутринта в долното чекмедже на бюрото ти… Мама ми каза да почистя навсякъде — добавя тя, виждайки свирепата ми гримаса.
Тя се рови в моето бюро по заповед на майка си! Кръвта в жилите ми кипва съвсем по латиноамерикански. На всичкото отгоре разбирам, че тъкмо жена ми е довела този Дворкин тук. И ако преди половин час тя беше със сутиен, то сега е определено без! Приближавам се към чернооката красавица и с голямо удоволствие я шамаросвам.
— Как смеете да удряте жена? — намесва се руският писател.
— Ти недей се меси — обръщам се към него, в ръката си държа знаменития бокс, използван още от самия Алфредо Стреснер3. И тогава ме пронизва болка, тя влиза в точката между плешките и…