Иля Варшавски
Сюжет за роман
Бях истински щастлив. Само който е прекарал дълга и тежка болест и най-сетне се е почувствувал напълно здрав, навярно ще разбере състоянието ми. Всичко ме радваше — че не ме пенсионираха по инвалидност, а ми предоставиха от службата дълга отпуска да завърша дисертацията си, която бях започнал да пиша, преди да се разболея, и че ме очакваше почивка в санаториум, избавяща ме от необходимостта да мисля сега за дисертацията си, и комфортът на спалното купе, това че спътникът ми се оказа симпатичен младеж, а не някаква си капризна жена. Отгоре на всичко ме изпращаше очарователното създание, което горещо и искрено обичах. Бях поласкан, че такава красавица като нея не обръща никакво внимание на възхитените погледи на пътниците, държи ме за ръката като момиченце, страхуващо се да не загуби баща си в тълпата.
— За далеч ли пътувате? — обърна се тя към моя спътник.
— До Кисловодск.
— Така ли? Значи, ще бъдете заедно до края. — Тя пусна в ход усмивката си, на която не можеше да устои нито един мъж. — Тогава имам към вас една молба: грижете се за моя… мъж. — За първи път, откакто бяхме близки с нея, тя употреби тази дума и ме порази как простичко и естествено го каза. — Той още не се е съвзел напълно от болестта — добави тя.
— Не се безпокойте! — Моят спътник също се усмихна: — Аз съм почти лекар.
— Какво значи „почти“?
— Значи, че не съм нито Хипократ, нито Авицена.
— Студент навярно?
— Нещо подобно… Вечният студент с диплома на лекар.
Той излезе в коридора и деликатно притвори след себе си вратата, за да не ни смущава.
— Вероятно някакъв аспирант — прошепна ми тя.
Обичам да тръгвам на път денем. Обичам постепенно да навлизам в ритъма на движението, да разучавам спътниците си, да подреждам, без да бързам, вещите си в купето.
Всичко беше от хубаво по-хубаво, при това повтарям, бях напълно щастлив, но кой знае защо бях обзет от някакво странно безпокойство и възбуда. Съзнавах, че е глупаво, но не можех да се овладея. Ту скачах и излизах в коридора, ту се връщах в купето и почвах да пренареждам нещата си в куфара, ту хващах нещо да чета, но след минута оставях списанието и пак излизах в коридора.
Не знам защо, но много хора, когато пътуват, са готови да открият на първия срещнат съкровените си тайни. Може би това е атавистично чувство, запазило се още от ония времена, когато всяко пътуване е криело опасности и всеки спътник е бил другар и съратник, а може просто да се дължи на потребността, която изпитва всеки човек, да излее пред някого душата си и в такъв случай най-подходящ е случайният познат, защото с него ти едва ли повече ще се видиш.
Между другото дойде време за обед и спътникът ми предложи да отидем във вагон-ресторанта.
И тогава, докато обядвахме, нещо сякаш отприщи езика ми. Отдавна се бяхме нахранили, сервитьорът демонстративно бе сменил покривката на масата, а аз все продължавах да говоря.
Събеседникът ми се оказа идеален слушател. Всичко в него — недодяланата му момчешка фигура, зеленикавите очи с изрусени от слънцето мигли и дори ръцете, удивително изразителните ръце с тънки дълги пръсти — бяха сякаш олицетворение на напрегнато внимание.
Разправих му, общо взето, всичко, над което бях умувал дълго през безсънните си нощи. Как, когато станах на тридесет и пет, почувствувах отвращение към професията си и разбрах, че истинското ми призвание е да бъда писател, за неудачните си опити да напиша нещо, за новите си замисли и че почивката ми в санаториума е решаваща. Или ще напиша замислената повест, или завинаги ще се откажа от всякакви по-нататъшни опити. Разказах му дори сюжета на повестта. Непонятно какво така изведнъж ме прихвана. Това беше моя тайна, която не смеех да поверя дори на любимата жена. Измъчваха ме твърде много съмнения, за да я посвещавам в плановете си. Впрочем не е точно така. Съмнявах се само в едно: не знаех имам ли талант, и щеше да ми бъде много срамно, ако паднех в очите й. Ако ме постигнеше разочарование, исках сам да го изживея. Между другото и това му разправих.
Когато изприказвах всичко, ние се върнахме в купето. И тогава в мен настъпи реакцията. Досрамя ме от моята бъбривост, обидно ми беше, че на съвършено чужд човек бях поверил мислите си, неоформили се напълно дори в съзнанието ми, и че навярно ще ме вземе за глупав самохвалко.
Той забеляза състоянието ми и запита:
— Съжалявате, че ми разправихте всичко това, нали?
— Разбира се! — мрачно отвърнах аз. — Разбъбрах се като хлапак! Изглежда, тази черта ми е присъща. Не помня кой е казал, че писател може да бъде всеки, ако не го спъваше недостигът от думи или, обратно, тяхното изобилие. Боя се, че многословието е моят основен порок. Сюжетите ми за къси разкази не са кой знае колко сложни, а седна ли да пиша, така се уплитам в несъществените подробности, че всичко се превръща в лепкава дъвка от думи. Ето и сега…