Той извади от джоба си някаква кутийка.
— Обещах на жена ви… С една дума, вземете от тези таблетки. Точно това ви е нужно в случая.
Само това липсваше!
Явно гримасата ми е била достатъчно изразителна.
— Прав сте — каза той, като прибра кутийката. — Цялата фармакопея е нож с две остриета. Особено транквилизаторите, макар че понякога сам прибягвам до тях. В това отношение народните средства са къде-къде по-добри. Изпитани от векове. Ей сега ще опитаме едно от тях! — Той отвори куфара си и измъкна бутилка коняк. — Арменски, от най-висше качество! Чакайте, ще взема чаши от обслужващата вагона.
Никак не приличаше на лекарите, с които бях имал работа, особено когато се върна с тържествен вид, носейки две чаши.
— Ето! — Той ми сипа съвсем малко, а на себе си наля половин чаша. — Стоплете го най-напред с дланите си. Специалистите го наричат „да съживиш питието“. Сега опитайте!
Отпих и приятна топлина плъзна по хранопровода към стомаха ми. Отдавна не бях пил коняк!
— Странно! — казах аз. — Ако знаете какви наставления трябваше да изслушам по този повод. „Нито капка алкохол“ — повтаряха всички в един глас, когато ме изписваха от болницата…
— Глупости! — Той небрежно махна с ръка. — В медицината има много формални табу. Алкохолизмът е социално зло. Злоупотребата с алкохол дава тежки последици, за някои е дори повод да ги обявят изобщо извън закона. А в други случаи е незаменим. Ето пийнахте и всичко ви мина. Нали?
Видът му беше толкова сериозен, че неволно се разсмях:
— Вярно! Но какво ще стане после?
— А аз няма да ви дам повече, така че после нищо няма да има.
Той с видимо удоволствие отпи голяма глътка.
— Всичко е толкова относително — продължи той, като разглеждаше питието на светлината. — Един не спи от кафето, а на друг му помага да заспи. Хитро нещо е човешкият мозък. Вечна борба между възбуда и задръжка. Кора и подкорие. Във всеки отделен случай трябва да знаеш на кое с какво да въздействуваш. Във вашето състояние например алкохолът успокоява. Не е ли така?
— Така е. Но как се досетихте?
— Е, иначе бих бил лош психиатър.
— Ах, вие сте психиатър?
— Отчасти.
Нали бях загубил навик да пия, главата ми леко се замая. Вагонът приятно ме полюшваше и от всичко това чувствувах удивително успокоение.
— Какво значи „отчасти“? — лениво запитах аз. — Одеве казахте, че сте почти лекар, сега отчасти психиатър. А по-точно?
— По-точно психофизиолог.
— Това пък какво е?
— С две думи е трудно да се обясни, а да навлизаме в подробностите едва ли има смисъл. Ще се огранича с един примитивен пример. Ето вие сега пийнахте глътка коняк и психическото ви състояние някак се промени. Вярно ли е?
— Вярно.
— Това е изкуствено предизвикана промяна. Но в човешкия организъм има вътрешни фактори, въздействуващи върху психиката, например хормоните. Действието на хормоните се управлява от вегетативната нервна система. Съществуват много преки и обратни връзки между мозъка и целия организъм. Всичко това трябва да се разглежда като едно единно цяло. С една дума, психофизиологията е наука, изучаваща какво влияние оказва състоянието на организма върху психиката и психиката върху организма.
— Например изразът „жлъчен човек“ — казах аз, — изглежда, не е случаен? Вероятно, когато се разлива жлъчката…
— Разбира се! Макар че всичко е много по-сложно. Понякога е трудно да отделиш причината от следствието. Онова, което е прието да смятаме за следствие, често се оказва причина, и обратно. Това е още неизследвана напълно и много интересна област.
Той пак отпи глътка и се замисли.
Погледнах през прозореца. По всичко личеше, че пътуваме на юг. Вместо рядка гора с тук-там още сняг се зеленееха поля. И земята, и небето, и слънцето вече бяха някак други.
— Аз бих могъл да ви помогна — неочаквано каза спътникът ми. — Имам интересен сюжет за роман. Събитията, които може да вложите в основата му, са станали в действителност. Не са измислени, макар че някои неща изглеждат просто фантастични. Искате ли да ви го разкажа?
— Разбира се! — отвърнах аз. — С удоволствие ще го чуя, въпреки че, да си кажа право, не съм уверен дали ще успея дори от най-хубавия сюжет да…
— Това си е вече ваша работа — прекъсна ме той. — Трябва само да ви предупредя, че лекарската етика ме задължава да премълча някои неща. По-специално имената. Ще трябва сам да ги измислите, а останалото… Впрочем слушайте.