Цялата история започва в клиниката на известен учен. Ще го наричаме просто професора. Ще се наложи да му измислите някаква характеристика. Само ви моля, не правете от него сладникав герой, нито маниак от фантастичен роман. Характерът му е много сложен и противоречив. Великолепен хирург. Учен с много широки интереси. Едновременно с това човек болезнено честолюбив и упорит, и който си знае цената. Внимателен и отзивчив към болните, но често неоправдано груб с подчинените си. Ако искате, можете да му измислите още някакви качества, това не е съществено.
Можете също така да си запишете, че неговите изследвания върху преодоляването на бариерата на биологичната несъвместимост на тъканите при трансплантация на органи изведоха клиниката, която той ръководи, на съвсем нов и много перспективен път.
По-нататък трябва да получите представа за отделението по трансплантация в тази клиника. От вас не се изискват специални технически познания, а по-скоро да почувствувате атмосферата, която цари там. Постоянно напрегнато очакване. Големият лекарски колектив с най-разнообразни специалности е винаги в състояние на пълна готовност. Никой не знае кога какво ще се случи. Може след час, а може след месец. Само не мислете, че безделничат. Паралелно те вършат и голяма изследователска работа в лабораторията. Всеки опит ражда нови планове, надежди и, разбира се, разочарования.
Преодолявайки всички препятствия, професорът върви към поставената цел — трансплантация на мозък. Извършени са вече десетки опити върху плъхове и кучета. Но не всичко става така бързо, както може да ни се стори. Минават години. Най-после — решаващият експеримент. Маймунката с присаден мозък е жива и здрава. Възниква въпросът: а по-нататък? Науката не се спира на половината път. Ще бъде ли извършена такава операция и на човек? Навярно знаете резервираното отношение към трансплантацията изобщо, а в случая става дума вече за експеримент, свързан с нови морални и етични проблеми. Професорът атакува една след друга всички инстанции, но никой не казва нито „да“, нито „не“. Всички гледат под някакъв благовиден предлог да се измъкнат и да не решат въпроса. С една дума, няма нито формална забрана, нито официално разрешение.
Между другото времето си върви, клиниката успешно прави присаждания на бъбреци, на сърца и на бели дробове, продължава и работата в лабораторията над главната тема, но въпросът със следващата крачка е все така неизяснен.
Това е, така да се каже, прелюдията.
И ето веднъж „Бърза помощ“ почти едновременно докарва двама души. Двамата са в безсъзнание и с двамата нещастието е станало на улицата. Първият няма никакви документи в себе си. Не са известни нито възрастта му, нито името, нито адресът, нито професията. Диагнозата: обширен инфаркт на белите дробове. Положение практически безнадеждно. Вторият — преподавател във висше учебно заведение, тридесет и три годишен, ерген — е жертва на нещастен случай. Открита травма на черепа със засягане на мозъка и дълбок кръвоизлив. Също няма да го бъде. Засегнати са участъци, отговарящи за жизнено важни функции. Двамата лежат на реанимационните маси, два живи трупа, в които с изкуствено кръвообращение и дишане поддържат някакво подобие на живот. Обаче ако вторият е безусловно кандидат за моргата, за първия все пак има някаква надежда да бъде спасен. Пресаждане на белите дробове от втория. Такова решение взима професорът.
Всичко е готово за операцията, но не могат да започнат. Нямате представа с какви ограничения е свързан в тези случаи лекарят.
Първо, за такава операция е нужно съгласието на болния или на близките му и, разбира се, съгласието на близките на донора.
Второ, органите, които трябва да бъдат присадени, може да се вземат само от мъртъв човек и докато в тялото на донора мъждука някакво подобие на живот, лекарят е длъжен да взема всички мерки, за да го поддържа. А през това време другият може да умре.
Трето… Впрочем какво ти там „трето“! Може безкрай да изреждаме проблемите, с които се сблъсква през това време хирургът, но най-гнусната от тях е напрегнатото очакване кога ще настъпи смъртта на болния. Спира сърцето, клинична смърт, високочестотни електрошокове в областта на миокарда, отново едва забележими пулсации, пак спира сърцето, този път шоковете не помагат. Остава последното средство: отваряне на гръдния кош и масаж на сърцето. Последната мярка дава резултати, макар да е съвършено ясно, че няма да е за дълго. Но тогава се изяснява една подробност, която всичко проваля. Вторият има туберкулозни каверни в белите си дробове.