Има случаи, когато хората дори и не подозират, че са болни от туберкулоза. Организмът им си е изработил някакви средства, за да поддържа болестта в равновесие, така че тя не прогресира. Но нито един лекар не би се решил да присади поразен от туберкулоза орган на друг човек.
С една дума, хирургът може да си свали ръкавиците и двата трупа да бъдат отнесени в моргата.
Аз ненапразно ви обърнах внимание върху особеностите в характера на този… професор. Иначе не бихте разбрали това, което става по-нататък.
Мигновено се взема друго решение: на втория да се направи присаждане на мозък. При това, забележете, без да се спазват формалностите. Няма време да се звъни в Москва и да се иска разрешение. Право да си кажа, не съм уверен, че са били спазени и останалите формалности, за които ви споменах.
— На какво е разчитал? — запитах аз.
— Трудно е да се каже. Преди всичко, разбира се, на успех. Такъв род хора, когато ги обземе някаква идея, просто с нищо не желаят да се съобразяват, дори и с възможността да не успеят. В такива работи винаги някой трябва да бъде пръв и да поеме върху себе си целия риск. Освен това, изглежда, той съвсем справедливо е решил: по-добре един труп, отколкото два. А всъщност струва ми се, че той едва ли е разсъждавал, а е действувал по-скоро импулсивно. Понякога няма почти никакво време за разсъждения.
Не е нужно да описвате самата операция. Тя е извънредно сложна, извършва се на няколко етапа и за непосветения читател едва ли ще представлява интерес. Пък и вие навярно ще се уплетете в излишни подробности. За писателя са много по-важни психологическите сблъсъци, а в случая ги има, колкото щеш!
И така операцията е извършена. На другата сутрин жената на донора открива следите му чрез служба „справки“ на „Бърза помощ“ и пристига в моргата. Казват й, че е умрял от инфаркт на белите дробове, което отговаря и на действителността. За останалите подробности нищо не й казват. Това би било за нея прекалено силен удар. Оказва се, че тя е журналист, двадесет и пет годишна. Женени били само от една година и много се обичали. Повярвайте ми, че най-трудното в лекарската професия е да разговаряш с близките на починал пациент. Дори и да е направил всичко, което е било по силите му, все едно, у лекаря винаги остава някакво чувство за вина. Затова да простим на професора, че не се е решил лично да поговори с нея, а е изпратил асистента си. И най-смелите хора понякога проявяват малодушие. Освен това не бива да забравяме, че има още едно лице, вторият, за него професорът носи отговорност не само пред обществото, но и пред собствената си съвест. Както виждате, поводи за безпокойствие има предостатъчно.
Какво всъщност е известно от предишните опити? Че животните с присаден мозък сравнително бързо възстановяват двигателните си функции, чувството за равновесие, че по-голяма част от условните рефлекси, придобито от донора, изчезват след присаждането, но се възстановяват по-бързо в сравнение с придобиването на нови от екземплярите в контролните групи, че особите с присаден мозък са напълно жизнеспособни. И това май е всичко. А то съвсем не е достатъчно, за да се правят прогнози относно поведението на човека след такава операция. В случая има твърде много фактори, които не могат да бъдат проверени на животни. Какво остава в паметта, а какво напълно се изтрива? Кое за дълго, а може би и завинаги се изтласква в подсъзнанието? Най-сетне речта. Нали тя също е резултат от възпитанието, обучението, културата. Ами характерът? Вече ви казах, че не може да разглеждаме дейността на мозъка откъснато от организма като цяло. Връзките на взаимодействие са неизброимо много, повечето от които са все още загадка. С една дума, не бива да смятаме, че човекът с присаден мозък е някаква симбиоза на нечия индивидуалност с друго тяло. Той е съвършено нов индивид. Както виждате, съмненията са повече от увереността.
Но тъй или иначе операцията е извършена. Човекът в леглото диша, реагира на светлината, приема течна храна, червата, бъбреците му работят и… нищо повече. Минават седмици, месеци, учат го да ходи. Научава дори няколко думи. Какво ще стане по-нататък? Надяват се на времето. Минава време. Той вече, макар и трудно, разговаря. Учи се да чете. Не помни миналото си. Минава година. Той свободно разговаря, чете, пише. Вече проявява интерес към околната обстановка. Всичко постепенно се възстановява освен спомените за миналото. Всякакви опити да ги събудят остават без резултат. Обясняват му, че е имал тежка мозъчна травма и тя е причина за пълната амнезия. Той го приема. Минава още време и болничната обстановка започва да го подтиска.
Възниква въпросът: какво да го правят? По документите той е преподавател във висше учебно заведение, но сам разбирате, че не може да става и дума вече за някакви професионални познания в тази област. От журналиста в него също нищо не е останало. Отново да се учи? Още е рано да се мисли за това. Да го пенсионират по инвалидност — сам разбирате какво би означавало за него. Освен това би се прекъснал уникалният експеримент в най-решителната фаза. Трябва да му се даде възможност да се среща с хора, да ходи на театър, на кино, но през цялото време да бъде под наблюдението на специалисти. Забравих да спомена, че преподавателят е имал любима. Тя узнава за нещастния случай и за операцията и през цялото време моли да й разрешат да го посещава. Дори се обръща към градския здравен отдел, но професорът категорично забранява всякакви посещения. В този етап това само би му навредило. Но сега положението е друго. Разрешават й да го види. Той не може, естествено, да я познае, но появата на нов човек от недостъпния за него свят много го радва. Освен това тя определено му се харесва. Жената е красива и обаятелна.