Разрешават й да го посещава всеки ден. Те дълго разговарят. Тя му разправя за неговия минал живот и на бедния човек дори му се струва, че започва да си припомня някои неща.
В края на краищата тя моли да й разрешат да го вземе при себе си. Професорът се съгласява.
Всичко върви добре. Тя е напълно убедена, че взима при себе си изпадналия в беда любим човек. Материални затруднения не възникват: преподавателят имал спестявания, а клиниката може да му дава болнични листове дълго време. На него просто му е необходимо да промени обстановката. А що се отнася до моралния аспект в цялата тази история — смешно е да съжаляваш за дребните неприятности, след като си направил вече голямото зло. Още повече че двамата безспорно са щастливи. Остава само да се чака какво ще стане по-нататък.
За съжаление, по-нататък нещата не вървят добре. Дали действително у него започват да се събуждат някакви спомени или в подсъзнанието му е било останало нещо от миналия живот на журналиста, но тъй или иначе той започва да излиза от къщи и да стои с часове на стълбищната площадка пред апартамента, в който е живял по-рано журналистът. Възлюбената му, естествено, се тревожи. Дори се обръща за съвет към професора, но какво може той да й каже? Явно, надвисва нещо неизбежно и в това положение едва ли е възможно нещо да се промени.
Най-сетне се случва неизбежното. Той среща жена си. Жената на журналиста.
Вече ви казах, че те много са се обичали. Любов! Колко тома са изписани за нея и все пак колко малко е изучена! По дяволите! — Той прекъсна разказа си и посегна към бутилката. — Да не бъдем чак толкова благочестиви! Още една глътка наистина няма да ви навреди. Нали сте, тъй да се каже, под лекарски контрол.
— Откъде ви е известна цялата тази история? — запитах аз.
— Аз… — Той се запъна. — Викаха ме няколко пъти на консултация при този болен. Да продължа ли?
— Моля!
— Значи така. Той я вижда. Въздействието е зашеметяващо. Явно образът й все пак е бил останал дълбоко в паметта му и онова, което той си обяснява като любов от пръв поглед, е чисто и просто подсъзнателна реакция.
— А тя?
— Какво тя? За нея той е съвсем чужд човек и очевидно не отговаря на нейния вкус, при това споменът за загиналия й съпруг не е още заличен, така че тя просто не му обръща никакво внимание. Той започва да я преследва. Причаква я пред къщи, заговаря я в метрото, а ако един мъж е прекалено настойчив, то рано или късно… С една дума, всичко се развива според вечните и неотменими закони. Не я осъждайте. Тя е още съвсем млада жена, преживяваща тежко самотата. Освен това на нея й се струва, че в настойчивия й поклонник има нещо от човека, когото тя е обичала. Разбира се, не във външността. В характера, в начина на говорене, в десетки други дребни неща, които съставят индивидуалните черти.
— Ами другата, която го взе от клиниката, той какво, напуска ли я? — запитах аз.
— Там е работата, че не. Нея той също обича. Като жена дори тя повече му харесва. Когато описвате отношенията им, необходимо е да проявите много голям такт. Трябва да разберете психологията му. Това не е вулгарният любовен триъгълник. Това е… трудно е да се обясни… Както в него има двама човека, така и те двете… Не, не е същото! По-скоро — една жена в две същности, духовна и телесна. Точно така! За него двете се сливат в един образ, който вече не може да бъде разединен. Навярно специалистът би доловил в случая начало на психическо заболяване, но нима повечето литературни герои, строго погледнато, са психически здрави? Рогожин, княз Мишкин, Настася Филюювна, Разколников, Карамазови… Ох!