Той извади кутийката и глътна една таблетка. Изглеждаше зле, очите му блуждаеха, на челото му бе избила пот. Май ще трябва да си сменим с него ролите. Само това липсваше, сега аз да го успокоявам. Историята обаче много ме заинтересува. Бях почнал да се досещам накъде ще избие.
— Кажете — попитах, — вторият, преподавателят, какво е преподавал?
— Какво значение има?! Нека бъде физиология. Аз ви излагам сюжета, а вие…
— Продължавайте! — казах. — Сюжетът наистина е интересен.
— Добре! Стигнахме, значи, до тези две жени. Нито едната, нито другата не иска да се примири с положението. Двете са млади, хубави и по женски самолюбиви. Всяка смята, че той е неин. Разиграва се последното действие на трагедията, в която главните участници не знаят истинската си роля. Аз не случайно споменах, че при него става дума само за начало на психическо заболяване. Мозъкът си има защитни реакции в такива случаи. Когато положението стане непоносимо, често човекът се оттегля в свой, измислен свят, просто подменя реалността с измислица. Специалистите си имат специално название, но вие можете да използвате термина „умопобъркване“. Особен вид, когато човекът си представя, че е някой друг. Така че в края на вашия роман психиатрията не е изключена.
— Краят не е весел — казах. — Да си призная, очаквах друг край, а не да прекара живота си в лудницата.
— Защо целия си живот? — възрази той. — Медицината разполага с достатъчно средства за лекуване на подобни заболявания. Винаги може да бъде излекуван, трябва само да се премахне причината, а в случая това е най-трудното. Разбира се, за известно време болният може да бъде откъснат от конфликтната обстановка, но нали ви е ясно, че в случая то ще е само временна мярка. Рано или късно те пак ще се срещнат и всичко ще започне отново. Има и по-радикален метод — да се разправи на болния истината, та като знае причината на заболяването си, да се види някак отстрани. Възможно е дори и сам да почувствува нужда по-късно да го сподели с някого… Но колко е задимено тук!… Извинете… Не мога да издържа. Ще изляза в коридора.
Изчаках да затвори вратата, налях си половин чаша коняк и го изпих на един дъх, защото…
Как можах да не си спомня досега, че тази момчешка фигура, облечена в бяла престилка, и внимателните зеленикави очи с избелелите от слънцето мигли съм виждал в клиниката, когато ме учиха да говоря, и после, когато изпадах в унес…
Много неща взеха да ми се изясняват, много. И защо дисертацията, която бях започнал преди това, сега ми изглеждаше като китайски йероглифи, и обзелото ме изведнъж желание да пиша.
Впрочем сега всичко това вече отмина на втори план. Важно беше само едно — че жената е имала право да ме нарече свой мъж.
Останалото нямаше значение, дори и трите месеца, които ми предстояха да прекарам в санаториума за туберкулозни.