„Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика…“
През следващите дни думите на Тирус Домитриан продължаваха да звучат като предупреждение в ушите ми и все пак… и все пак не бях сигурна дали да вярвам на приказките на един луд.
Наричаха фамилията Домитриан „презрени от слънцето“, защото много от членовете ѝ бяха умрели млади. Истината обаче беше една от онези тайни, които се знаеха от всички, но всички се преструваха, че не знаят за какво става въпрос: императорът и майка му бяха избили повечето от съперниците му за трона. Тирус беше единственият оцелял от най-близките си роднини. Може би тъкмо това го беше довело до лудост: че е станал свидетел как членове на собствената му фамилия са избили семейството му.
Казах на Сидония за предупреждението на Тирус вечерта, след като се върна от кабинета на баща си, но тя не се впечатли много и ми рече:
— Тирус е лунатик. Не трябва да приемаш много на сериозно нищо, което казва. И те моля да престанеш да се тревожиш дали ще си спомни нещо за държането ти, което му се е видяло странно… Той, изглежда, никога не си спомня каквото и да било от форумите. — Дония кисело се усмихна. — Жалко, че не можеш винаги да ходиш на мое място. Тогава бих могла да зарежа общуването и да прекарвам цялото си време в изучаване на звездите.
Беше изпаднала в едно от странните настроения, които я обхващаха, след като се беше ровила с баща си в старите научни бази данни. В такива вечери ставаше замечтана и изпълнена с оптимизъм, че отговорите за онези загадки на вселената ще се разкрият пред нея.
Въпреки желанието ми да се съсредоточи върху заплахите на Тирус, които я грозяха, не можах да устоя, когато тя потупа с ръка постелката до себе си. Излегнах се до нея и от тази близост ме обзе странно, вълнуващо чувство. Още от първите ми дни в крепостта Дония се сгушваше до мен както… както си представях, че правят сестрите, за да ми разказва разни неща. Също като двама човеци, две приятелки си говорят като равни. Понякога си разправяхме разни истории. Веднъж започна да ми показва букви, решена да ме научи да чета. За няколко седмици се научих.
Днес споделяше с мен някои от нещата, които бяха чели заедно с баща ѝ в кабинета му.
— Казах ли ти, че нашите тела са направени от мънички атоми и че тези неща се наричат „елементи“? Това е направо невероятно, Немезида. Знаеш ли откъде идват тези елементи?
Тя облегна глава на рамото ми и аз почувствах онази странна отдаденост, която изпитвах само към нея.
— Не мога да се сетя. Кажи ми.
— От вътрешността на звездите! Помисли само. — Възхитена, тя вдигна ръка над нас. — Всяка частица от нас идва от процеса, наричан ядрен синтез, който се случва само вътре в звездите. — Тя потисна една прозявка. — Странно е дори да си го помисли човек. Всички ние се състоим от звезден прах, превърнат в съзнателно същество. Всъщност хелионистите и старите учени са единодушни в това, макар че никой от тях не го съзнава.
Замислих се върху думите ѝ, преценявах ги. Ако казаното е вярно, това легло, стените на крепостта около нас, всичко беше дошло от онези блещукащи светлини отвъд прозореца.
Дония ми се усмихна сънливо.
— Казах ти, че имаш същата божествена искрица, каквато имам и аз. През цялото време съм била права, Немезида.
Тя се унесе в сън до мен, а аз известно време наблюдавах как гърдите ѝ се повдигат и спускат, преди да се измъкна от леглото ѝ и да се преместя на моето място върху матрака. Докато прехвърлях в ума си думите ѝ, в стомаха ми се настани странна празнина. Дония имаше темперамента на майка си и любопитството на баща си, но беше по-добродушна от тях.
Един ден можеше да стане велика. Би могла да направи това, което нейният баща никога не би могъл, и да съюзи тези две фракции в Сената — да обедини хелионистите с онези, които искаха връщането на научните занимания… Ако успееше да оцелее достатъчно дълго, за да го стори.
А тя щеше да оцелее.
У мен пламна силна решителност. Докато имах дъх в тялото си да я защитавам, тя щеше да оцелее.
Много пъти бях слушала този разказ от Сидония и духовника. Това беше един от основните хелионистки митове. Преди векове имало пет планети, посветили се на запазването на цялото събрано научно и технологично знание на човечеството в грамадни суперкомпютри. Изведнъж обаче една голяма супернова ги унищожила всичките. За хелионистите това беше важно събитие. За тях звездите бяха средствата, чрез които Живият Космос изразява волята си. Забранителят — духовният водач на хелионистката вяра — обявил унищожението, причинено от онази супернова, за божествено дело.