Но Мъка ме беше хванал за раменете и ме повлече към вратата.
— Трябва да си вървите, Високопочитаема Империан. — Използваше много сила, много повече, отколкото беше нужна. Ако наистина бях човек, можеше още сега да ми счупи раменете. Не посмях да се освободя от хватката му, за да не покажа собствената си сила.
Императорът се разправяше с Риск, който му казваше:
— … не заслужава доверие. Това може да се види по лицето ѝ…
Гласовете им заглъхнаха, когато Мъка ме изблъска от стаята.
Навън черните му очи се вгледаха в моите, а аз продължих да играя ролята на грубо малтретирана наследница от някакво си създание.
— Как си позволяваш!
Мъка се приближи плътно до мен.
— Позволете ми да използвам езика, който разбирате: ако отново се приближите до императора, ще ви пречупя гръбнака.
Заплахата за насилие ме накара да изтръпна. Възможно ли беше да е отгатнал каква съм? Не, нямаше начин. Ала преди да поискам някакво обяснение за тази открита заплаха, той се прибра обратно в стаята.
Значи изчадията можеха да разпознаят лъжите по лицето ми. Само се надявах параноята на императора да надделее над вярата му в техните преценки.
Изпратих един прислужник с тайно послание до Тирус.
Посях семената у чичо ти. Неговите изчадия се усъмниха в мен, но той чу думите ми.
Нека сега тези семена да пуснат корени. Щом като императорът поиска обяснение от Тирус, той като по-умен щеше да свърши останалото.
46.
Същата вечер обявиха годежа на Тирус с Елантра. Научих за него, защото пристигна прислужник с официална покана от младоженката на разсъмване да отида във вилата ѝ за нейното помазване.
— Помазване? — казах с недоумение, загледана в поканата.
Дония я грабна от ръката ми и я прочете.
— Помазването е годежен ритуал. Обикновено хората канят най-близките си приятели за церемонията, преди да започнат да се приготвят за обявяването на брака си. Майка ми ме научи как да го правя, но е сложно. Твърде сложно, за да ти го обясня.
— Значи ще откажа да го направя.
— Не! — Тя пребледня. — Това ще бъде ужасна обида, Немезида.
— Още по-добре — казах рязко. — Ненавиждам Елантра, ти също.
— Не, наистина не можеш да откажеш. Това е свещен ритуал. Може да предизвикаш началото на война със семейството ѝ, а ние не можем да си го позволим точно сега.
В това несигурно време нямах нужда от неприятности със семейство Пасус.
— Добре, няма да откажа, но въпреки това не разбирам. Аз не съм приятелка на Елантра. Защо изобщо ме кани?
— Може би за да се перчи с годежа си? — предположи Дония. — Слушай, ще отидем заедно. Тя няма да възрази, че си довела възпитателката си. Ще ти давам шепнешком наставления.
„Разсъмването“ тази сутрин беше в шест часа. Дония разтъркваше очи, за да прогони съня, когато се отправихме към вилата на Елантра.
Нейните прислужници ни отвориха вратите и ние влязохме. Последвахме ги в спалнята на Елантра, където тя лежеше в леглото и се преструваше на заспала.
— Събуди се — казах рязко. — Давай да свършваме.
Елантра седна в леглото и черните ѝ къдрици се спуснаха на вълни по раменете. Погледна ме сърдито и възрази:
— Не се прави така.
С мъка потиснах раздразнението си. Извадих копринената кърпичка, а Елантра отново затвори очи и легна в очакване. Дония ми беше обяснила какво се очаква от мен. Помнех добре тази част.
Край леглото имаше леген с благословена от слънцето вода. Натопих кърпичката в нея, допрях я първо до едното ѝ затворено око, а после и до другото.
— Така е по-добре — рече Елантра и отново седна в леглото.
Дония надникна от вратата и ми подсказа само с отваряне на устата какво трябва да кажа.
— Поздравления, Високопочитаема Пасус, в този най-прекрасен ден, когато официално ще се вречеш на друг човек — повторих аз.
Елантра гледаше ту Дония, ту мен.
— Наистина ли имаш нужда от възпитателката си, за да ти напомня как да изпълниш този основен ритуал с помазването?
Значи беше чула.
— Простете ми, Високопочитаема Пасус — рекох аз. — Не очаквах да се наложи да го правя, докато не се ожени някоя моя приятелка. — Нарочно наблегнах на последната дума.
Елантра ме погледна с насмешка и стана. Протегна ръце и кокетно примигна.
— Съблечи ме.
Скъсах едно копче, когато задърпах копринената ѝ роба.
— Що се отнася до въпроса защо съм те поканила, Високопочитаема Империан, това е съвсем очевидно.
— Не и за мен — отвърнах троснато.
Дония ми даде знак с пръст да изведа Елантра навън до солариума на вилата. Там имаше голям сенник, който предпазваше от слънцето, и Елантра застана пред него в очакване.