Беше се заклел.
Тирус е говорил с такава убеденост, защото е знаел, че може да направи така това да се случи.
Направил го е възможно, като е пожертвал нейния живот заради моя.
48.
Исках да е лъжа.
Исках да вярвам, че всичко е измама на Сигна.
Но като се замислех, не можех да не ѝ вярвам. Не можех да отхвърля убедеността си, че всичко това беше работа на Тирус.
Аз изобщо не съм някаква нежна душа. Отдавна съм приел, че по ръцете ми ще има кръв…
Трябва да живея с това, Немезида, и ще го направя. Ще живея с това.
Тирус можеше да живее със смъртта на някой невинен. И отказа да пожертва мен. Аз бях единственото нещо, което той не се осмеляваше да загуби. Затова…
Затова…
Ето го и него. Нещото, което бе готов да пожертва.
Сега Сидония лежеше на леглото. Покрих я с чаршафите на Елантра и затворих тъмните ѝ очи. Кожата ѝ беше студена. Лицето ѝ бе посивяло. Дълго я гледах и се опитвах да разбера как онази Дония, която познавах, която живееше, дишаше и ме гледаше с такива живи очи, сега можеше да се превърне в тази неподвижна восъчна фигура пред мен.
Застанах под душа и измих от себе си кръвта на Елантра. Навлякох една от роклите ѝ. Не исках да привличам вниманието върху себе си по коридорите на Валор Новус с вида си на човек, извършил масово клане.
Клането тепърва предстоеше.
Около мен витаеше мъгла, когато влязох в небесния купол и се запровиквах през тълпите връщащи се от Голямата хелиосфера. Спомних си за Невени и предупреждението ѝ, на което изобщо не обърнах внимание.
Тирус може и да е враг на твоя враг, но той продължава да е Домитриан. Никога не му се доверявай. На никого от тях. Те са фамилия от убийци и лъжци. Той може и да не използва резорбиращата мъгла, но все пак я беше донесъл със себе си. Какво ти говори това за него?
Беше донесъл тази резорбираща мъгла, макар да бе наясно колко е опасна, защото знаеше силата на заплахата и силата на избегнатата смърт. Беше достатъчно умен и пресметлив, за да не се възползва от нея или да я остави на кораба.
А после, когато се издигнахме над Лумина, ме целуна… Болката ме прониза като смъртоносна прободна рана.
Маслото беше това, което ми каза всичко. Уважавах прекалено много Тирус, за да повярвам, че е способен на такава грешка, да повярвам, че случайно е разкрил чувствата си към мен… да повярвам, че случайно е показал на Елантра коя е правилната отрова, която трябва да използва.
Главата ми бучеше, а светлините около мен като че ли бяха помътнели. Стигнах залата за аудиенции тъкмо когато Сигна излезе от нея. Видя ме, но не ме поздрави, а само извика настрана няколко стражи, които чакаха там, за да ми сторят път.
Изчадията на императора не пазеха до вратата.
Сигна беше разчистила пътя ми, но не можех да си обясня тяхното отсъствие. Минах направо през вратата и влязох в залата за аудиенции. Очите ми се нагодиха към полумрака вътре и видях всички — Тирус, Девини, Саливар, Рандевалд — ядяха и пиеха, а във въздуха над тях се носеха облаци изпарения. Риск и Мъка се спотайваха край далечната стена, без да се натрапват с присъствието си.
Имаше и друго любопитно. Бяха твърде далеч, за да се намесят, ако нападнех.
Но не го направих. Спрях веднага, щом ме забелязаха.
Всички прекратиха разговора помежду си. Всички Домитриан ме зяпаха с нескрито изумление — за тях бях бившата любовница на Тирус и натрапница. С периферното си зрение забелязах, че ботчетата по сигурността забръмчаха и се насочиха към мен. Бяха единствените стражи в стаята, разтревожени от присъствието ми.
— Сидония? — учуди се Тирус. Погледна ме за миг и скочи на крака. — Сидония, какво се е случило?
Какъв добър актьор! Лицето на умиращата Сидония продължаваше да е пред очите ми, а аз само го гледах от разстояние, което сега ми се стори безкрайно далечно.
Наистина е вярвал, че може да организира смъртта ѝ, а аз да не разбера, че е негово дело. Разбира се, че е вярвал. Ако Сигна не беше дошла, ако не беше говорила, аз никога нямаше и да си помисля, че това е негова работа.
Но сега, след като Сигна ми бе подсказала за тази възможност, тя ми се струваше единствената логична.
Ще предпочетеш да спасиш нейния живот пред своя. Но аз не мога да предпочета нейния пред твоя живот.
Това се очакваше от едно изчадие да направи — да убие един невинен заради човека, когото най-много обича. Можех да го разбера, защото точно така бих постъпила, но никога нямаше да го простя.
Знаех каква е ролята ми като изчадие на Сидония: да отмъстя за това чудовищно предателство. Да изтръгна сърцето му, както той изтръгна моето. Да го разкъсам на парчета. От дългото гледане, без да мигна, зрението ми се замъгли и трябваше да погледна настрана, защото дори сега не можех да убия Тирус. Сигна може и да беше разчистила пътя ми, но аз не бях нейно оръжие. Не бях дори собственото си оръжие.