Той издиша със стиснати зъби.
Аз затворих очи.
— Нейната смърт означава край на всичко за мен. Никога няма да се съвзема. По-добре да бях умряла с нея.
— Разбира се, че ще се съвземеш — каза рязко Тирус. — Вече си го преживяла веднъж.
— Тогава не подозирах теб.
Той удари с длан по силовото поле.
— Аз те обичам — рече яростно Тирус. — Немезида, ти си единственото истинско нещо в живота ми. Никога не бих те наранил така.
— Но реши да ме пожертваш! — изкрещях срещу него. — Съгласи се веднага, щом Сигна го поиска! А и не ти мигна окото, когато включи електродите в мен, за да се защитиш. Защо да вярвам дори на една твоя дума? Каза, че ме обичаш, а ме захвърли с такава лекота. Защо да не повярвам, че си убил Дония, ако това те е устройвало? Вие, Домитриан, не сте от хората, които могат да делят нещо с някого. Сам го каза.
— Аз съм човек. Ревнувах ли за връзката ти с нея? Да. Надявах ли се да предпочетеш мен пред нея? Да, надявах се! Но не я убих аз! Баба знаеше, че я лъжем. Разбрала го е веднага, когато ти си говорила с чичо ми пред изчадията. Затова е действала първа. Трябва да ми повярваш.
Закрих очите си с ръка, за да не го гледам, защото изведнъж усетих, че не мога да понеса да го гледам — човека, когото обичах и който ме унищожи. През последните месеци бях изпитала толкова много непознати за мен чувства, толкова много изумителни неща, а сега те се бяха превърнали в пепел в сърцето ми, защото всички са били само стъпки към това предателство. Каквото и да е говорил, каквото и да е планирал, той пак е имал намерение да ме убие. Не можех да вярвам на нито една негова дума, след като знаех, че аз щях да бъда жертвата пред олтара на неговата власт.
— Остави ме — казах с леден глас. — Върви си. Не мога дори да те погледна.
Той дълго мълча, а после рече с глух глас:
— Няма да ти се натрапвам, Немезида. Ще стоя настрана. Така може и да е по-безопасно за теб.
Обърнах се, разкъсвана от болка. Как се осмеляваше да говори за безопасността ми, когато беше планирал да ме убие!
— Коронацията ще бъде след месец — продължи Тирус със сдържан глас. — Дотогава ще направя така, че да се чувстваш възможно най-комфортно тук. Не се страхувай за себе си. Ще мисля и за двама ни…
— Не искам нищо от теб — отвърнах с дрезгав глас.
— Немезида…
Думата беше изречена с истинска болка, но той не добави нищо повече и я остави да увисне сред плътната тишина.
После рече:
— Сидония те обичаше. Видях го със собствените си очи. Тя би пожертвала живота си заради теб.
— Това не оправдава убийството ѝ.
— Не е оправдание, а молба, Немезида, молба да направиш това, което знаеш да правиш най-добре. Да оцеляваш.
После Тирус, бъдещият император, ме остави сама в кошарите — единственото място в Хризантемиума, което можеше да удържи едно изчадие.
За мен времето там минаваше бавно, заобиколена от животните. Водата и храната спускаха през тавана — хубава храна, по-добра, отколкото се полагаше на затворник. Един механичен глас се обаждаше, за да ме попита дали искам да се изкъпя и водата започваше да се излива отгоре ми, ако кажех, че искам. Една дупка в пода служеше за тоалетна, а друга за умивалник. Когато сензорите усетеха, че се чувствам уморена, от пода се надигаше плюшена възглавница. Никога не заспах на нея. Предпочитах твърдата земя. Нощем сънувах Сидония и Смъртоносното. Сънувах също, за мой ужас, и Тирус. И се ненавиждах за това.
Сънувах, че ме докосва, и тогава се събуждах, презирайки сърцето си за неговата измяна.
Веднъж Тирус изпрати прислужници да се опитат да ми предложат и други удобства за ободряване, но ясно дадох да се разбере, че ще убия всеки, който ме приближи.
Нямах намерение да се възползвам от какъвто и да било лукс, колкото и малък да е той. Не заслужавах нищо. Бях подвела Дония и бях обичала човека, който може би я е убил. Не исках нищо, само да изкарам оставащите дни до принасянето ми в жертва по време на коронацията на Тирус, без да чувствам нищо и без да мисля за нищо. Сега за мен не съществуваше нищо. Вече нямаше на кого да си отмъщавам, за да се старая да съм във форма — не и когато Тирус бе човекът, когото трябваше да убия. Исках да го мразя, но се чувствах празна отвътре.
Тирус, изглежда, усещаше, че ще ме обиди, ако ме посети отново. Стоеше настрана. Но помощникът му Шезар нан Домитриан дойде да ме осведоми за предстоящата коронация — и предстоящата ми смърт.
— Тирус сигурно няма търпение да получи короната, нали? — казах студено.