Отстъпих крачка назад. Тази жена си беше изгубила ума.
— Една възпитателка не може да ме направи човек. Достатъчно е да ме погледнете, за да разберете, че не съм истински човек. Много пъти сама сте го казвали.
Матриаршата вдигна глава, а очите ѝ заплашително светнаха.
— О, да. Този студен, безмилостен поглед… така напълно лишен от състрадание. Това, по което човек винаги може да отличи едно изчадие! Аз обаче подозирам, че в онази яма с усойници ще се чувстваш много по-добре, отколкото очакваш. — Тя леко се засмя. — Със сигурност много по-добре, отколкото Сидония.
Тя се надигна, а халатът ѝ прошумоля.
— Императорът иска да му изпратя моето невинно агънце на заколение. Не. Вместо това ще му изпратя моята анаконда.
4.
Сидония беше в ателието си, когато се върнах, и скицираше купа с плодове. Забелязах нежната ѝ фигура на слабата звездна светлина, която струеше от прозорците. Вгледах се в това крехко тяло, в което трябваше да се въплътя, и се опитах да си се представя като нея.
Беше пълна, абсолютна лудост. Все едно тигър да се прави на котенце. Не, не тигър — нещо много по-чудовищно и неестествено.
Мислите ми се върнаха към онова нещо, което бях някога, създанието, преди да знам собственото си име, преди да бъда култивирана. Спомних си безмилостния глад и страх. Гневът, че намирах света за толкова затворен, та стените бяха за мен капан. Спомних си как за първи път ме пуснаха на свобода заедно с още едно същество. Бях толкова гладна, че го убих и изядох плътта му. Цялата. Знаех, че постъпвам правилно, защото по-късно увеличиха дажбите ми.
Тогава не разбирах много неща, но имах представа какво е причина и следствие. Когато трябваше да отстранят по-слабите изчадия, ги даваха на по-силните. Понякога просто ни даваха да убиваме нещо будещо съжаление и слабо, просто за да са сигурни, че няма да изпитаме състрадание. Помня момичето, което пуснаха при мен в кошарите. То се сви уплашено в един ъгъл. Побеснях, когато се опита да пие от водата ми и да яде от храната ми. Убих го така, както убивах всичко друго.
Едно момиче, което би могло да бъде Дония. Също толкова малко, също толкова слабо.
Това беше съществуването ми. Смърт и страх. През цялото време се страхувах. Страхувах се от следващата секунда, от следващата минута, от следващия час. Не се страхувах от нищо друго, защото тогава за мен нямаше нищо друго освен тези неща.
Животът ми нямаше нито форма, нито цел, нито достойнство до деня, в който се появи Сидония. Не изпитвах състрадание, не усещах нито намек за смисъл, докато не ме свързаха с нея и не се научих за първи път да обичам нещо. Сега имах бъдеще и то беше нейното бъдеще. Дония беше причината за всичко добро или стойностно за мен.
Сега трябваше да стана Сидония. Не можех да си го представя, беше невъзможно. Чувствах отвращение при самата мисъл, че създание като мен може да се представя за нещо толкова великолепно като нея — самото предположение беше богохулство.
Когато вдигна глава от рисунката, тя леко подскочи.
— Немезида! Не те чух да влизаш… Всичко наред ли е? — Разтревожените ѝ очи се вгледаха в изражението ми.
Дония единствена можеше да различава едва забележимите промени в настроението ми. Преглътнах внезапно заседналата буца в гърлото ми.
— Да. Добре съм. Всичко ще е наред — казах ѝ аз.
Нямах душа и имах много малко сърце, но каквото и да беше сърцето ми, то принадлежеше на нея.
Императорът искаше Сидония да отиде при него и затова аз щях да отида вместо нея. Това не беше нито ужасно, нито страшно. Бях благодарна, че мога да го направя.
Като се представях за Сидония, аз щях да я спася, така че за мен нямаше алтернатива.
Щях да отида.
Възпитателката пристигна след две седмици. Сидония и аз наблюдавахме как звездолетът се плъзна през вратите на хангара на крепостта. Тя все още не знаеше, че я викат да се яви в Хризантемиума, така че имаше свои обяснения за посещението на новата гостенка.
— Майка ми сигурно възнамерява да ме изпрати на гости в някое друго семейство — промърмори Дония. — Няма причина точно сега да ме кара да преминавам курс по етикет. Надявам се да не си е наумила да ме омъжи за някого.
Тя се оттегли в покоите си в знак на протест, когато Сутера ну Империан пристигна, но не и аз. Матриаршата ме повика да застана до нея. В края на краищата най-важното беше аз да слушам и да се уча от тази жена.