След това преминахме към досадната задача да държим под контрол химическите вещества, до които прибягвахме. За мен това беше особено трудно, защото изобщо не изпитвах тяхното стимулиращо въздействие. Налагаше се да имитирам това, което те оказваха на Сидония.
— Помнете — рече ни Сутера с разширени зеници, докато се поклащаше под въздействието на летливата субстанция, която беше вдишала, — релаксация без… какво?
— Отпуснатост — промърмори Дония.
— Смях без…?
— Мания.
— И винаги, ама винаги всичко с мярка. Стимулиращи химикали, да, но никога невротоксиканти — продължи Сутера, като се завъртя в кръг в съответствие с начина, по който ѝ въздействаше поетата химическа субстанция. — Пристрастяването е крайно отблъскващо. Ще са ви нужни медицински коректори да ви оправят мозъка, а междувременно всички ще шушукат за скандалното момиче Империан. А и невротоксикантите… ами, дори най-добрите медицински коректори в галактиката няма да могат да ви оправят, след като сте ги ползвали.
Не всички наркотици се отразяваха добре на Дония. Всичко, което ѝ даваше енергия, я правеше нервна и сприхава. Всичко, което причиняваше еуфория, я караше да се чувства не на себе си. Веднъж трябваше да принудя Сутера да прекрати урока, за да мога да отнеса Дония в леглото. С намаляването на мускулите ми теглото ѝ ме затрудняваше, затова я мъкнех по коридора с ръката ѝ на рамото ми.
През целия път Дония лениво се усмихваше. Просна се на леглото, ухили се и започна да нарежда глупости:
— Ти светиш отвътре.
— Не е вярно — уверих я аз.
— Светиш. Светиш като звезда, Немезида. Една красива звезда. — Протегна ръка и в унес поглади с пръсти моята. — Ти си супернова.
— В такъв случай това би трябвало да е много опасно за теб — казах аз, докато ѝ свалях обувките.
— У теб наистина има божествена искрица. — Очите ѝ се напълниха със сълзи и те потекоха, а щастието замени меланхолията ѝ. — Искам да повярваш в това.
Въздъхнах. Каква мечтателка беше.
— Хайде, заспивай, Дония.
— Понякога те обичам повече, отколкото мога да понеса. Ти си едно чудо, а дори не го знаеш. — Говореше толкова сериозно и почти тъжно, че в рядък за мен изблик на нежност, и то само към нея, сложих ръка на рамото ѝ.
— Моля те, заспивай — подканих я тихо.
— Наистина си чудесна, Немезида. Иска ми се да го разбереш. Иска ми се да не съм единствената, която го знае. Искам и ти да го знаеш.
Що за странна идея ѝ беше щукнала в главата, че у мен има божествена искра. Погалих ръката ѝ, смутена от мисълта колко много ми допада това. Каква полза би имало едно изчадие от живот след смъртта? Дония нямаше да се нуждае от закрилата ми, щом умреше. Където и да се отправеше душата ѝ след това, входът за там щеше да бъде затворен за същество като мен.
— Говориш глупости — рекох аз. — Веднага престани.
Тя се унесе в сън, а аз останах там да я слушам как диша, като се опитвах да се освободя от странната тежест, която чувствах в гърдите си. Нямах полза от заблуди, но въпреки това беше необикновено приятно да знаеш, че един човек в тази вселена вярва в такива сладки лъжи за мен. Ако не бях толкова дисциплинирана, можеше дори да се насладя на удоволствието да се престоря, че съм съгласна с нея.
6.
След като бяхме подложени на въздействието на поредица от химикали, преминахме към изучаване на танци. Бяха всякакви видове за различните случаи с променящи се гравитационни условия. Винаги аз водех, защото бях по-едра и по-силна от Дония, но нямаше значение дали бях в ролята на кавалер, или на дама. Научих и усъвършенствах и двете роли, докато наблюдавах Сутера ну Империан.
Веднъж упражнявахме един от по-сложните танци в императорския дворец, който се наричаше „Жабата и Скорпионът“. Жените изпълняваха бързите, резки движения на скорпиона, а мъжете — големите, широки подскоци на жабата. След първата част на танца скорпионът трябваше да танцува, изцяло подкрепян от жабата. Танцът се изпълняваше при нулева гравитация, но семейство Империан не разполагаха с купол за такава. Справяхме се, доколкото можем, в помещенията на крепостта със слаба гравитация, която се равняваше на една трета от стандартната. Подхвърлих Дония във въздуха и се опитах да я хвана, когато, след като се извиси, започна да пада към мен, но тя се изплъзна от ръцете ми.
Не беше катастрофа. Заклати се и улови ръката ми, за да се задържи, което лесно ѝ се удаде при слабата гравитация, но за мен това беше крайно мъчително. Ръцете ми трепереха от напрежението, докато я подхвърлях във въздуха, дори и при слабата гравитация, а когато очите на Дония срещнаха моите, разбрах, че и тя го е забелязала.