— Трябва — обади се матриаршата. — Сидония, не разбираш ли, че тъкмо за това ти поръчахме изчадие? Купихме Немезида, за да можем да защитим дъщеря си. Нашата наследница. И сега Немезида е готова да помогне да го сторим.
— Готова съм — уверих аз Дония.
— Значи… значи Немезида ще стане заложница на императора, така ли? — попита Дония, като продължаваше да стиска ръцете ми.
— Надяваме се да се превърне в една от поверениците на императора в двора. Надяваме се да не ѝ се случи нищо лошо.
— А ако той ме вика, за да ме убие? — изкрещя Дония. Обърна се към мен. — Какво ще стане тогава?
— Тогава ти ще бъдеш в безопасност със семейството си — отговорих просто аз.
— Сидония — обади се сенаторът, — бъди благоразумна. Немезида не е нашата наследница. Тя е наша собственост.
Дония гледаше ужасена ту майка си, ту мен.
— Не. Не! Няма да позволя това! Дори и да ги заблудите в началото, какво ще стане, ако някой разбере коя си?
— Как? — попитах аз и се огледах. — Вече не приличам на изчадие.
— Те дори не могат да предположат коя е тя — каза матриаршата. — Никога няма да помислят, че някой би имал дързостта да държи живо изчадие, камо ли пък да го изпрати на мястото на дъщеря си в сърцето на империята. Немезида е достатъчно умна да ги заблуди. Планът е перфектен.
— Освен ако не умре! — извика Дония и разтърси ръката ми. — Не можеш да отидеш. Заповядвам ти да не го правиш! Няма да ти позволя да се излагаш на такъв риск заради мен! Мамо — тя се обърна към майка си със сълзи на очи, но видя насреща си студеното и твърдо като желязо изражение на матриаршата, а после и безразличието, изписано на лицето на баща си. — Не! Не, това не може да стане!
Дония се завъртя и избяга от стаята.
Дадох ѝ време да осмисли това, което беше научила, и по-късно я намерих в градините на крепостта до клетката на тигрите. Големите котки се бяха скупчили в единия край на клетката и мяукаха, за да привлекат вниманието ѝ, но Дония просто ги гледаше, без да ги вижда.
— Как можа? — попита веднага, щом ме забеляза. — Как можа да заговорничиш зад гърба ми с родителите ми? Как можа да скриеш това от мен?
— Не беше особено трудно — отговорих направо. — Аз съм добра лъжкиня. Това е още една причина да бъда по-подходяща за Хризантемиума от теб.
— А ако умреш? Какво ще правя тогава?
— Ако умра, то ще е вместо теб. Ще направиш това, което всички искаме да направиш: да живееш.
— Мразя те. Толкова те мразя! — Дония се хвърли срещу мен и започна да ме удря с юмруци без особен ефект. Ударите отскачаха от ръката ми, а аз я наблюдавах леко озадачена от яростната ѝ реакция. Започнах да се тревожа, че ще си нарани ръцете.
Из цялата градина почиващите си животни се размърдаха, прошумоляха из листака, инстинктивно бягайки от шума.
После Дония извика, отстъпи рязко крачка назад и с обляно от сълзи лице се втурна към вратата. Там се сблъска със Сутера ну Империан, която правеше последната си обиколка из крепостта, преди да се завърне към своето планетарно съществуване.
Разплакана, Дония се хвърли в прегръдките ѝ. Без да се замисли, Сутера започна да гали раменете ѝ, но после се отдръпна.
— Не, не, не мога да правя това. Нали съм ти казвала колко неприлично е да излагаш на показ чувствата си? Щом пристигнеш в двореца…
— Аз няма да ходя в двореца! — изкрещя Дония. — Не мен изпраща майка ми там. Праща Немезида. Затова тя се обучаваше заедно с мен.
Дъхът ми секна.
— Какво? — рече Сутера.
Пристъпих напред, като се опитвах да погледна предупредително Дония, но тя беше разстроена и не си даваше сметка какво разкрива пред Сутера.
— Те са същите като теб. Мислят я за собственост. Карат я да се представя за мен и рискуват живота ѝ, все едно, че не струва нищо!
— Това е държавна измяна! — промълви изумена Сутера.
Думите се врязаха в мозъка ми като погребален звън и той биеше не за мен. Сидония беше прекрачила една граница с признанието пред Сутера ну Империан и сега аз трябваше да се погрижа за това.
— Дония.
Гласът ми, тих и заплашителен, изглежда, я извади от гневния ѝ пристъп. Остана да стои там, цялата разтреперана, и да бърше сълзите от лицето си със слабата си ръка.
— Дония, ще поговорим за това. Първо обаче, Сутера, трябва да ти обясня нещо.
Приближих се до нея, а възпитателката не се опита да се противи, когато я поведох навън.
— Виждаш ли, нещата са много объркани…
Дония остана за момент като закована на мястото си, а после изведнъж като че ли отгатна какво зло възнамерявах да извърша.