Сграбчих я за крехките рамене. Костите ѝ бяха тънки като на птица и с лекота бих могла да ги прекърша. Разтърсих я толкова силно, че главата ѝ отхвръкна назад. Лицето ѝ обаче продължи да изразява онази налудничава убеденост дори и след като изкрещях:
— Върни си думите назад!
— Няма!
И докато очите ѝ се взираха в моите, големи и прекрасни и така безумно предани — на мен, не на друг, а на мен! — усетих да ме завладява безсилен гняв, защото разбрах, че няма начин да ѝ избия тази мисъл. Можех да я прекърша на две, можех да раздробя на прах всяка кост в тялото ѝ и пак нямаше да сломя тази решителност, тази лудост.
Тогава за първи път разбрах, че Сидония Империан — кроткото, плахо, срамежливо и нежно момиче — може да бъде несломима.
Затова я пуснах, а тя, олюлявайки се, отстъпи няколко крачки назад, без вбесяващата ме нейна упоритост и решимост да слязат от лицето ѝ.
— Добре — отвърнах.
Тя се изправи и ме погледна с надежда.
— Добре — повторих отново. — Ще се върна жива. Ще направя всичко по силите си, за да пазя живота си така, както пазя твоя. Ще го направя или ще разруша тази империя, докато се опитвам.
Настъпи мълчание. Усетих, че между нас нещо се беше променило, може би завинаги. Илюзиите ни вече ги нямаше, а истините ни бяха оголени, но въпреки това в някои отношения като че ли за първи път аз гледах на нея и тя на мен като равни. Силата ми пак беше по-голяма от нейната, а и важността ѝ по-голяма от моята, но въпреки това най-после гледахме на себе си като равни. Сега животът ми беше също толкова ценен, колкото и нейният, защото нейният живот зависеше от моя.
Сидония с достойнство оправи дрехите си. Погледна Сутера и чертите на лицето ѝ се опънаха. После отмести очи, неспособна да издържа повече на гледката.
— Носът ти — рече тя. — Избери носа си за отличителна черта. Не го оправяй. Така ще бъдеш винаги ти.
Докоснах тъканта в основата на носа си, единствената следа от многото насилие в миналото ми.
— Как Високопочитаемата Сидония Империан може да има нос като този?
На лицето ѝ се появи тъжна усмивка.
— Ти си добра лъжкиня, Немезида. Измисли нещо.
8.
Корабът, който пристигна да ме отведе в Хризантемиума, се обслужваше от Излишни. След скачването те изскочиха навън като някаква немирна тълпа и изпълниха пространството с безразборните си викове.
— … значи това е владението на Империан…
— … винаги съм се чудел как изглежда…
Едно настоятелно подръпване на ръката насочи вниманието ми към Дония. Срещнах очите ѝ и почувствах някаква вътрешна празнота. Може би я виждах за последен път.
Със сигурност беше последният момент, в който щях да бъда самата себе си. Веднага щом застана пред Излишните, щях да стана Сидония Империан.
— Ако можех да избера някого във вселената, който да изпълнява моята роля — прошепна разтреперана Дония, — това щеше да бъдеш ти, Немезида.
С изнизването на последните дни преди заминаването ми тя изцяло се бе отдала на задачата да ми помогне да се превърна в колкото може по-убедителна Високопочитаема, с повече ентусиазъм от майка си. Заедно решихме какъв да бъде цветът на новата ми коса — тъмнокестеняв, — както и новият бронзов оттенък на кожата ми. Тя избра тъмните извити вежди и дългите черни мигли, имплантирани над сега оцветените ми в зелено очи. Не спираше да ми дава полезни съвети как да се представя възможно най-добре като наследница на семейство Империан. Прекарвахме будни по цели нощи, за да ми разказва всички незначителни подробности, които си спомняше за онези Високопочитаеми деца, с които беше общувала на галактическите форуми, в случай че срещна някои от тях в Хризантемиума.
И, разбира се, запазих носа си такъв, какъвто беше.
Дония хвана бузите ми с ръце.
— Ти си изумителна. — На лицето ѝ се изписа тревога. — Моля те, върни се.
Сложих ръце върху нейните. Беше единственият човек в тази вселена, който оказваше влияние върху същността ми.
— Ще се върна.
А после гласовете станаха по-високи и ние се отдръпнахме една от друга. Влезе матриаршата, следвана от група прислужници. Само тя щеше да ме изпрати. Сенаторът вече се беше сбогувал набързо с мен.
Матриаршата ме хвана за ръката.
— Ела, Сидония.
Беше започнала да ме нарича с това име, за да свикна. Не бях толкова небрежна, колкото ме мислеше, и изричането на това име в присъствието на Дония ми се стори нередно. Докато матриаршата ме отвеждаше, погледнах обратно към нея.
— Помни какво ти казах за Излишните — прошепна в ухото ми тя.
— Помня.
Не всички Излишни бяха като Сутера ну Империан (смъртта ѝ беше обяснена със злополука в клетките с животните, а тялото ѝ беше изстреляно в най-близката звезда, защото матриаршата знаеше, че иска да бъде погребана по хелионистки начин). Не бяха и като доктор Исарус нан Империан, семейния лекар. Тези двама Излишни вярваха в имперската система, бяха станали част от нея и си бяха спечелили място в нея. Бяха служили вярно на семейство Империан и бяха доказали лоялността си, затова бяха получили званията ну и нан, определящи ги като прислужници в семейството от мъжки и женски пол.