— Използваме наемници, защото Излишните са скъпи и опасни, Немезида — беше казала матриаршата. — Да имаш власт върху машина, е нещо нормално. Власт над прислужници е нещо напълно естествено, ако си достатъчно богат да си ги купиш. Но властта над волята на един Излишен, над човек, който ти служи, защото си купил лоялността му и го прави може би против желанието си и личното си предпочитание, ами, че това е най-опасната и непредвидима власт. Тя е показателна за нашата сила като семейство, когато наемаме свита да те ескортират до Хризантемиума. Ако нямаш наемници в ескорта си, онези в двореца могат да започнат да шушукат, че тази фамилия не може да си ги позволи, или още по-лошо — да ги контролира. Веднага щом те представят на императора, ще ги уволниш.
Матриаршата приключи инспекцията.
— Благодаря ви. Сигурна съм, че ще служите добре на дъщеря ми. — Тя се обърна към мен и протегна ръце. — Пази се, дъще моя. Нека да намериш пътя си в хиперпространството. Постарай се да оцелееш.
Хванах ръцете ѝ, паднах на колене и ги допрях до бузите си.
— Ще се опитам. — После добавих онази дума, която прозвуча така странно и непознато в устата ми: — Майко.
Очите ни се срещнаха, пронизващият поглед на матриаршата и моят, разкривайки за част от секундата заговора ни. След това се сбогувахме. Служителите се отдръпнаха, за да ме пропуснат в техния взет назаем звездолет. Назначените в свитата ми прислужници ме последваха, влачейки сандъци с дрехи и други вещи, нужни на Сидония Империан за пътуването ѝ до Хризантемиума.
Ако не притежавах изключително добър слух, нямаше да мога да доловя разменените шепнешком думи между Излишните, когато люкът се затвори. Мислеха си, че не бих могла да ги чуя.
— Какво коравосърдечно сбогуване — рече някой. — Предполагам, че дъщеря ѝ няма да ѝ липсва много.
— Нали ти казах, аристосите са студенокръвни. Не чувстват нещата като нормалните хора. Твърде много генетични модификации през вековете.
Не се издадох какво съм чула, но думите за малко да ме накарат да се усмихна, а това ме изненада, защото хуморът беше нещо неестествено за мен. Простата истина беше, че тези Излишни си нямаха идея колко наистина коравосърдечна и генетично променена бях.
Имах само две цели пред себе си: да заблуждавам хората да си мислят, че съм Сидония, и разбира се, да се опитам да не умра.
9.
Прекарах пътуването, затворена в моите стаи заедно с прислужниците, като преповтарях всичко, което бях научила за императорския двор. Можех да си представя как Дония крачи нервно напред-назад и чака момента, в който корабът ми ще напусне хиперпространството и аз отново ще мога да ѝ изпращам съобщения.
Наложих си да лежа в леглото по осем часа, както правеше Дония. Наложих си да ям също толкова, колкото беше нужно на нея. Потиснах желанието да се раздвижа и да накарам по някакъв начин мускулите си да работят.
Преди, докато намалителите на мускулите отслабваха силите ми, ми беше лесно да се въздържам от упражнения. Сега имах чувството, че ще се пръсна от енергия, която не използвах. Внимавах да не се увличам в упражнения, защото щях да проваля всичко, което бях постигнала, за да се смаля.
Сидония винаги ми повтаряше, че космическото пространство е невероятно обширно, но до този момент не бях разбрала какво има предвид. Движехме се през хиперпространството с невероятна скорост и въпреки това пътуването ни продължи със седмици. А преминавахме само през един мъничък отрязък на познатата галактика. През прозореца навън се виждаше само тъмно пространство без звезди.
Понякога нещата в хиперпространството се объркваха. За империята беше рядко, но ужасяващо събитие, когато някой звездолет се разпаднеше на части в хиперпространството и през следващите години императорът всеки път обявяваше „траур“ за цялата галактика. Ала тъй като трагедиите започнаха да се случват по-често, те все по-често се запазваха в тайна — ужас, за който не трябваше да се говори, който трябваше да се потули. Според сенатор Фон Империан ставаха катастрофи, защото звездолетите все повече остаряваха.
Такива катастрофи не само убиваха хората, които се намираха на корабите, а нанасяха вреда и на самото космическо пространство. В съответната негова част се формираше мъртва зона, която поглъщаше всеки космически кораб или планетарно тяло близо до себе си. Наричаше се „зловредно пространство“.