За мен такова пространство беше още по-плашещо, докато стоях тук и се взирах в безкрайния мрак, давайки си сметка, че всеки миг може да се случи нещо и да ни споходи същата съдба.
Излизането от хиперпространството беше облекчение за нас. Стана изведнъж: мракът просто изчезна и през прозорците нахлу светлина, когато навлязохме в шестзвездна система, където ни очакваше Хризантемиумът.
На вратата се почука и вътре нахлуха няколко наемници.
— Високопочитаема Империан, стигнахме Хризантемиума. Дадоха ни разрешение да се приближим.
— Добре. — После добавих: — Благодаря — спомняйки си, че Излишните ценяха безсмислените любезности.
Те се спогледаха, а след това мъжът най-отпред попита:
— Ще имате ли нещо против да наблюдаваме от вашия прозорец?
На мен се полагаше един от илюминаторите на кораба, през който можеше да се вижда.
Отдръпнах се встрани, за да могат Излишните да наблюдават заедно с мен приближаването към Хризантемиума.
— Разбира се.
Звездолетът се разтресе силно, хванат от гравитационните сили. Прозорецът се изпълни с ослепителна светлина, идваща от трите чифта двойни звезди, обикалящи около един и същи гравитационен център.
Скоро иззад ослепителната бяла светлина започна да се показва тъмна маса и корабът се запровира през коридора от заредени оръжия, които се носеха в пространството и бяха разпръснати из системата като зъби, очакващи да ни разкъсат.
— Боже господи! — промълви една от наемничките, — ние наистина сме тук. Ще го видим.
Другите закимаха безмълвно, със страхопочитание. Докато се приближавахме, корабът леко се тресеше. Шестзвездната система беше с такива хаотични гравитационни сили, че в пространството имаше само един тесен, сравнително безопасен канал за пристигащите космически кораби. Един от наемниците обясни на друг, че ако някоя голяма армада се опиташе да атакува, корабите ѝ трябваше да летят буквално един зад друг или да бъдат разкъсани на парчета от звездите в тази система, преди да успеят да се приближат.
— Кой изобщо би се опитал да атакува? — попитах ги аз.
Те ме погледнаха изненадани, тъй като до този момент още не бях ги заговорвала по собствено желание. После сама се сетих за отговора: други велики фамилии.
Такива като семейство Империан.
Тази защита убиваше още в зародиш самата мисъл някоя от тях да нахълта и да отреже главата на империята, като убие членовете на династията Домитриан.
Наемниците бяха съвсем наясно с това и не се осмелиха да го кажат на глас. Мъжът само се засмя и посочи през прозореца.
— Ами, очевидно никой.
Преминахме, разтрисайки се, покрай хиляди енергийни панели и неподвижни оръжия, а после се появи първият пилон на Хризантемиума. При вида на най-голямата сграда на империята наемниците зашепнаха удивено помежду си.
Хризантемиумът имаше формата на цветето, заради което носеше името си. Състоеше се от хиляди звездолети, съединени помежду си в самия център, където се извисяваше най-голямата хелиосфера в империята. Най-вътрешният сектор се състоеше от по-малки, леко извити пилони около голямо обитаемо пространство. Това беше един-единствен кораб, наречен Валор Новус, който служеше за дом на императорската фамилия и на идващи на посещение високопоставени лица. В него се намираха също помещенията на Сената и военните щабове. Всички по-дълги пилони бяха част от свързани помежду си кораби, разклоняващи се от централния космически кораб. Те се простираха на километри от вътрешността към космическото пространство.
Самият Хризантемиум беше достатъчно огромен, за да упражнява гравитационна сила без изкуствена помощ. Всеки сектор можеше да бъде отделен от цялото, което позволяваше раздробяването на целия имперски център на две хиляди отделни космически кораба.
Припряно изчетената история и уроците от последните няколко месеца зазвучаха в главата ми и не можех да не си помисля какво правя: аз бях едно изчадие, готово да навлезе в сърцето на империята, където самото ми съществуване означаваше смърт. Щях да се преструвам, че съм дъщерята на сенатора Великия еретик, пред двор от политици, които искаха да го унищожат. Трябваше да измамя умове, способни да управляват място като това, и ако се проваля, Сидония можеше на свой ред да ме последва и да загине заедно с мен.
В стомаха си усещах нещо, което не бях чувствала от много години.