Приближих се още повече, за да огледам добре момичето. Това беше от изключително значение, защото сега неговото оцеляване беше много по-важно за мен дори от собственото ми. Колко мъничко беше то. Учудих се на вътрешното си усещане, което пареше като тлеещи въглени в гърдите ми. Тази прекрасна топлина се пораждаше от факта, че го наблюдавам.
Когато докоснах меката ѝ буза, Сидония рязко се отдръпна. Погледнах тъмната ѝ коса, която ясно контрастираше с моята сребристоруса. Наведох се по-близо и се вгледах в ирисите на големите ѝ очи. От дълбините им струеше страх и исках този страх да изчезне. Сидония продължаваше да трепери, затова поставих длани върху тъничките ѝ ръце и останах неподвижна. Надявах се жестът ми да я успокои.
Сидония престана да трепери. Страхът ѝ се стопи. Ъгълчетата на устните ѝ леко се извиха нагоре.
Повторих мимиката ѝ и също изкривих леко устни. Чувствах се неестествено и странно, но го направих заради нея. За първи път в живота си вършех нещо заради някой друг.
— Здравей, Немезида — прошепна момичето и шумно преглътна. — Името ми е Сидония. — Тя сбърчи вежди, притисна длан до гърдите си и повтори: — Си-до-ния.
Повторих жеста — и аз се потупах по гърдите.
— Сидония.
Тя се засмя. Усетих колко бързо биеше сърцето ѝ.
— Аз съм Сидония, но ти можеш да ме наричаш Дония.
— Дония — повторих аз и потупах ключицата ѝ, за да покажа, че съм я разбрала.
Тя се усмихна така, че ме накара да се почувствам… развълнувана, доволна и горда.
Извърна се към доктора.
— Прав сте. Тя не ме мрази.
Докторът кимна.
— Сега Немезида е свързана с теб. Ще живее и ще диша заради теб до края на живота ти.
— Аз също я харесвам — рече Дония и ми се усмихна. — Мисля, че ще станем приятелки.
Докторът леко се засмя.
— Да, приятелки. Обещавам ти, че Немезида ще бъде най-добрата приятелка, която си имала. Ще те обича до последния ти ден.
Най-после имах име за това чувство, за това странно, но великолепно ново усещане у мен — точно това ми беше обещала матриаршата Империан.
Това беше обич.
1.
Сидония беше направила опасна грешка.
Тя извайваше скулптура от голям каменен блок. Лазерното ѝ острие блестеше на фона на тъмния прозорец с изглед към звездния пейзаж и в замахването и проблясването му имаше нещо хипнотично. Никога не го насочваше там, където очаквах, и все пак някак си винаги успяваше да извае камъка в образ, какъвто моето въображение не би могло да сътвори.
Днес това беше звезда, превърнала се в свръхнова, ярко изобразена сцена от камък от хелионистичната история.
Ала при едно замахване с острието от основата на скулптурата се беше отделило твърде голямо парче. Забелязах това веднага и разтревожена, скочих на крака. Произведението вече не беше стабилно. Всеки момент цялата скулптура щеше да се сгромоляса.
Дония коленичи, за да разгледа резултата от труда си, без да забелязва опасността.
Приближих се тихо. Не исках да я плаша. Можеше да се стресне, да се отдръпне рязко или да подскочи и да се пореже с острието. Беше по-добре сама да се справя със ситуацията. Прекосих помещението. Веднага щом стигнах до момичето, се чу първото пропукване. Отгоре ѝ се посипа дъжд от каменни парченца и скулптурата се наклони напред.
Сграбчих Дония и я дръпнах настрани. Скулптурата се сгромоляса с оглушителен трясък и застоялият въздух в ателието се изпълни с прах. Измъкнах лазерното острие от ръката на момичето и го изключих.
Дония се изтръгна от хватката ми и започна да си търка очите.
— О, не! Не го очаквах! — Тя погледна ужасена купчината камъни. — Съсипах я, нали?
— Забрави за скулптурата — казах аз. — Ранена ли си?
Дония се намръщи и не отговори.
— Не мога да повярвам какво направих. Вървеше толкова добре… — Тя ритна с обутия си в пантоф крак отчупило се парче камък, въздъхна и ме погледна. — Благодарих ли ти? Не, не ти благодарих. Благодаря, Немезида.
Благодарностите ѝ не ме интересуваха. За мен имаше значение единствено сигурността ѝ. Аз бях нейното изчадие. Само хората жадуваха за похвали.
Изчадията не бяха хора.
Разбира се, ние приличахме на хора. Имахме тяхното ДНК, но бяхме нещо друго: същества, създадени да са безмилостни и лоялни на един-единствен човек. Бяхме готови с удоволствие да убиваме заради него. Само заради него. Ето защо елитните семейства в империята с охота ни вземаха да служим до живот като телохранители на тях и на децата им и да бъдем проклятието на враговете им.
Но явно напоследък изчадията си вършеха прекалено добре работата. Дония често се включваше тайно в комуникационната система на Сената, за да наблюдава баща си по време на работа. През последните седмици имперският Сенат беше започнал дебати във връзка със „заплахата от изчадията“. Сенаторите твърдяха, че тези създания станали изключително свирепи, убивали враговете на своите господари за незначителни обиди. Убивали даже членове на семейството на детето, на което служели, за да защитят интересите му. Оказваше се, че за някои семейства носим не толкова полза, колкото вреда.