Разбрах, че Сенатът е взел някакво решение за нас, защото сутринта матриаршата предаде едно официално писмо на дъщеря си — лично от императора. Тя му хвърли един поглед и продължи да вае камъка.
Бях живяла с нея почти осем години. Израснахме една до друга. Когато се тревожеше за мен, тя обикновено ставаше мълчалива и разсеяна.
— Какво пишеше в писмото, Дония?
Тя посочи парче от счупената скулптура.
— Немезида… забраниха изчадията. Забраната е с обратна сила.
С обратна сила. Това означаваше, че тя се отнася за вече съществуващи изчадия. Като мен.
— Следователно императорът очаква да се отървеш от мен.
Дония поклати глава.
— Няма да го направя, Немезида.
Разбира се, че нямаше да го направи. И щяха да я накажат за това. Гласът ми леко потрепери, когато казах:
— Не го ли сториш ти, ще го сторя аз.
— Казах, че няма да го направя. Немезида, ти също! — Очите ѝ проблеснаха. Дония вирна брадичка. — Ще намеря друг начин.
Тя изглеждаше кротка и срамежлива, но външният вид лъжеше. Отдавна бях научила, че по характер е твърда като стомана.
За щастие, баща ѝ, сенатор Фон Империан, можеше да помогне. Той отдавна изпитваше силна ненавист към император Рандевалд фон Домитриан.
Когато Сидония го помоли да пощади живота ми, в очите му проблесна непокорно пламъче.
— Императорът настоява за смъртта ѝ, така ли? Успокой се, скъпа моя. Няма да изгубиш своето изчадие. Ще кажа на императора, че е убита, и с това въпросът ще приключи.
Сенаторът грешеше.
Подобно на повечето могъщи семейства, и семейство Империан предпочиташе да живее уединено и да общува само във виртуалното пространство. Най-близките Излишни — онези свободни хора, разпръснати из различни планети — бяха отдалечени на цели системи от сенатор Фон Империан и семейството му. Той властваше над тях от стратегическо разстояние. Семейната крепост обикаляше в орбита около пуст газов гигант с кръжащи около него безжизнени луни.
Затова няколко седмици по-късно всички останахме много изненадани, когато от дълбините на космоса, неканен и без предизвестие, пристигна един звездолет. Императорът беше изпратил човека на борда му под претекст, че трябва да „инспектира“ тялото на изчадието. Но той не беше обикновен инспектор.
Беше инквизитор.
Сенаторът Фон Империан беше подценил враждебното отношение на императора към семейството му. Моето съществуване даваше основание на владетеля да остави един от агентите си в крепостта на семейство Империан. Инквизиторите бяха особена категория свещеници, обучени да се борят с най-непокорните езичници и да налагат декретите на хелионистичната религия, често пъти и със сила.
Появата на инквизитора трябваше да хвърли в ужас сенатора и да го накара да изпълни волята на императора, но бащата на Сидония пак не се подчини.
Инквизиторът беше дошъл да види едно тяло и той го видя.
Просто не беше моето.
Една от прислужниците на семейството се беше разболяла от слънчева болест. Подобно на изчадията, и прислужниците бяха генетично моделирани, за да слугуват. За разлика от нас обаче те не трябваше да вземат решения и затова бяха програмирани така, че да не притежават тази способност. Сенаторът ме заведе при леглото на болната и ми даде кинжала.
— Направи това, което умееш най-добре.
Бях благодарна, че отпрати Сидония в покоите ѝ. Не исках да види това. Забих кинжала под ребрата на прислужницата. Тя не се дръпна, не се опита да избяга. Погледна ме с празните си, безизразни очи и само след миг беше мъртва.
Едва тогава позволиха на инквизитора да се скачи в крепостта. Той хвърли бегъл поглед на тялото и се спря пред него, само за да отбележи:
— Колко странно. Тя като че ли… току-що е умряла.
Сенаторът застана настръхнал до рамото му.
— От няколко седмици изчадието боледуваше от слънчева болест. Решихме да сложим край на мъките му, когато пристигнахте в системата.
— Това противоречи на казаното в писмото ви — обърна се инквизиторът към сенатора. — В него вие твърдяхте, че заповедта за ликвидирането му е вече изпълнена. Сега, като го гледам, се изненадвам от ръста му. Твърде дребно е за изчадие.