— Сега пък поставяте под съмнение и тялото, така ли? — избоботи ядосан сенаторът. — Казах ви, че линееше от седмици.
Наблюдавах инквизитора иззад ъгъла. Бях облякла нов халат на прислужница, който скриваше ръста и мускулатурата ми под обемистите гънки. Ако прозреше хитрината, щях да го убия.
Надявах се да не се стигне дотам. Да се прикрие смъртта на един инквизитор, можеше да се окаже… твърде сложно.
Сенаторът си пое ядосан въздух и отвори уста да отговори, но в този миг матриаршата се втурна от вратата, иззад която се спотайваше. Сграбчи ръката на съпруга си и го спря.
— Прав сте, инквизиторе! Изключително сме благодарни за вашата прозорливост. — Тя му се усмихна благосклонно, защото за разлика от съпруга си нямаше ни най-малко желание да се противопоставя на волята на императора.
Още като много млада беше почувствала гнева на владетеля. Семейството ѝ беше ядосало императора и майка ѝ беше платила цената за това. Сега матриаршата сякаш бе наелектризирана от нервност и тялото ѝ потрепваше от желание да умилостиви госта.
— Ще ми бъде много приятно, ако довечера наблюдавате церемонията. Може да забележите какви грешки допускаме. — Тонът ѝ преливаше от ласкателство, което контрастираше с обичайния ѝ рязък глас.
— За мен ще е удоволствие, Високопочитаема Фон Империан — отвърна инквизиторът, станал изведнъж много любезен. Той протегна ръка и придърпа дланта ѝ до бузата си.
Матриаршата се отдръпна.
— Ще отида да подготвя церемонията. Ще взема и нея. Ей, ти, ела — извърна се към мен и ми даде знак с глава да я последвам.
Не исках да оставя инквизитора. Исках да следя всяко негово движение, всеки израз на лицето му, но матриаршата не ми остави избор. Като една прислужница аз трябваше да я последвам. Излязохме от стаята, далеч от погледа на инквизитора. Матриаршата забърза напред. Настигнах я. Продължихме една до друга по коридора към покоите на сенатора.
— Какво безумие! — промърмори тя. — Какво безумие е да се поема този риск тъкмо сега! Трябваше да лежиш мъртва пред този инквизитор, а не да вървиш тук до мен!
Хвърлих ѝ продължителен, изпитателен поглед. С радост бих умряла за Дония, но ако трябваше да избирам своя живот или този на матриаршата, щях да избера своя.
— Ще кажете ли на инквизитора коя съм?
Още докато изричах думите, си представих удара, с който щях да я убия. Един-единствен удар в тила… Нямаше нужда да рискувам да се разкрещи. Дония можеше да се покаже от покоите си, ако чуеше нещо. Не исках да убивам майка ѝ пред нея.
Матриаршата имаше инстинкт за самосъхранение, какъвто липсваше на съпруга и на дъщеря ѝ. Дори и от благия ми тон на лицето ѝ за миг се изписа ужас. Но веднага изчезна и аз се запитах дали не съм си въобразила.
— Разбира се, че не. Сега истината би обрекла всички ни.
Значи щеше да живее. Мускулите ми се отпуснаха.
— След като си тук — продължи мрачно тя, — ще трябва да си ни от полза. Ще ми помогнеш да скрия работата на съпруга си, преди инквизиторът да прегледа стаите.
Това можех да го направя. Вмъкнахме се в кабинета на сенатора и матриаршата повдигна полите си и се запровира из боклуците, разпилени из цялата стая — фрагменти от база данни с богохулства, които биха означавали незабавна смърт за цялото семейство, ако инквизиторът ги зърнеше.
— А сега побързай — подкани ме тя и ми даде знак с ръка да започна да ги събирам.
— Ще ги занеса в пещта…
— Не — рече ядосано тя. — Съпругът ми само ще го използва като оправдание, за да се сдобие с още. Сега тези просто ще ги скрием.
Матриаршата пъхна пръст в една ниша в стената и го завъртя. Подът се плъзна и разкри тайно помещение. После матриаршата се настани в креслото на сенатора и започна да си вее с ръка, докато аз пренасях купища от нещо, което приличаше на компютърни отломки и чипове. Сенаторът прекарваше тук дни наред, за да поправя това, което би могъл да възстанови, и да прехвърля информация в личната си база данни. Жадно четеше материалите и често ги обсъждаше със Сидония. Научни теории, технологични хелиографски копия. Всички те бяха богохулства. Всички бяха оскърбление срещу Живия Космос.
Набутах и персоналния компютър на сенатора заедно с останките, а след това матриаршата отново отиде при стената, пъхна пръст в нишата и го завъртя. Подът се плъзна пак и затвори скривалището. Вдигнах писалището на сенатора и го сложих точно върху него.
Когато се изправих, забелязах матриаршата да ме наблюдава с присвити очи.
— Там, в коридора, щеше да ме убиеш — рече тя и ме погледна така, като че ли очакваше да я опровергая.