Не го сторих.
— Знаете какво съм, госпожо.
— О, да — рече тя и изкриви устни. — Чудовище. Знам какво става зад студените ти, безжизнени очи. Тъкмо затова изчадията бяха забранени — защитават един, но представляват заплаха за други. Никога не забравяй, че Сидония се нуждае от мен. Аз съм ѝ майка.
— А вие никога не забравяйте, че аз съм изчадие. Тя има по-голяма нужда от мен.
— И представа нямаш какво означава една майка за едно дете.
Не. Не бих могла. Никога не съм имала майка. Знаех само, че Сидония е в по-голяма безопасност с мен, отколкото с когото и да било другиго в тази вселена. Дори и със собствените ѝ родители.
Матриаршата избухна в неприятен смях.
— О, ама защо обсъждам това с теб? Разбираш от семейство толкова, колкото едно куче разбира от поезия. Не, важното е, че с теб имаме обща кауза. Сидония е с добро сърце и е наивна. Извън тази крепост, по широката империя… Може би дъщеря ми ще има нужда от създание като теб, за да оцелее. Ти обаче никога, абсолютно никога не трябва да казваш на когото и да било какво направихме днес.
— Никога.
— И ако някога някой е напът да открие, че сме пощадили нашето изчадие, тогава ти ще се погрижиш да разрешиш проблема.
При мисълта за това гневът ми кипна.
— Без никакво колебание.
— Дори и това да означава да започнеш първо от себе си. — Очите ѝ ме гледаха втренчено като очите на хищна птица.
Не си направих труда да отговоря. Разбира се, че бих умряла за Сидония. Тя беше цялата ми вселена. Обичах единствено нея и за мен нямаше нищо по-ценно от живота ѝ. Без нея нямаше причина да продължавам да живея.
В сравнение с това смъртта щеше да ми се види като милост.
2.
Същата вечер цялото домакинство — хора и прислужници — се събра в хелиосферата, светлия купол на върха на кръжащата в орбита крепост. Колкото и да го молеше матриаршата, сенаторът никога не си правеше труда да идва на службите, освен ако нямаше гости. Тази вечер се появи от благоприличие, без обаче да се опитва да скрие от инквизитора надменната си усмивка.
А инквизиторът току-що беше приключил цялостната си инспекция на крепостта. Не беше открил нищо, което би си заслужавало да докладва на императора. Един по-умен човек никога не би си позволил да злорадства по този повод, но сенаторът беше глупак.
За церемонията матриаршата бе отредила на инквизитора почетно място, непосредствено зад семейството. Всички наблюдавахме в мълчание как звездата се издигна над извивката на планетата под нас. Кристалните прозорци отразяваха светлината така, че да достига до огледалата в помещението. За част от секундата всички ярки лъчи се събраха в една точка — церемониалния потир в средата. Маслото в него се запали. Ние се бяхме вторачили в горящия потир, когато идеалният ъгъл към звездата се измести и разпръсна ослепително ярка светлина. Благодарствената молитва започна.
— И така — рече свещеникът и повдигна горящия потир, — чрез нашата родна звезда Хелиос Живият Космос избра да даде живот на планетата Земя и да позволи появата на нашите Високопочитаеми предци в онази древна ера, когато звездите са били само далечни точки на фона на безкрайния мрак. В онези дни човечеството тънело в невежество. То се прекланяло пред божества, които си представяло по свой образ и подобие и било неспособно да види истинската божествена същност на самата вселена наоколо…
Огледах бавно помещението и спрях погледа си на напрегнатото изражение на матриаршата и на зле прикритото презрение, изписано на лицето на сенатора. После погледнах инквизитора, който се беше вторачил в гърба на домакина си. Извърнах се към Дония, чиито големи кафяви очи наблюдаваха потира, докато духовникът разказваше историята за произхода на хомо сапиенс. Тя изпитваше странен възторг от разказа за слънчевата система, за произхода на човечеството и на слънцето, Хелиос, дало живот на първите човешки същества.
Беше вярваща. Още щом станах нейно притежание, Дония се опита да привлече и мен към хелионистичната религия. Заведе ме на една литургия, защото искаше да помоли свещеника да ме благослови със светлината на звездите. Аз все още не схващах напълно концепцията за Живия Космос, но се надявах да бъда благословена, понеже такова беше желанието на Сидония.
Духовникът отказа. Обясни ѝ, че не може да ме благослови, защото нямам душа.
— Изчадията са човешки творения, а не на Живия Космос — ѝ рече той. — В тях няма божествена искра, която Космическата светлина да освети. Това създание може да наблюдава благословията като жест на уважение към семейството ти, но не може да участва в церемонията.