Докато говореше, на лицето му се изписа странно изражение, на лицето на матриаршата — също. Едва отскоро бях започнала да разбирам какво означават различните изражения, но дори и така разпознах чувството, изписано на лицата им: абсолютно отвращение. Отвращаваше ги самата идея едно изчадие да бъде благословено от божествения Космос.
По някаква причина даже и сега, докато слушах свещеника, стомахът ми се сви при този спомен. Предпочетох да се съсредоточа върху инквизитора, който щеше да докладва на императора подробностите от посещението си. Думата му можеше да обрече на гибел сенатор Фон Империан, ако инквизиторът намереше семейството за недостатъчно набожно. По-лошото беше, че тя можеше да обрече Сидония.
Ако нещо ѝ се случеше, независимо какво, щях да намеря този човек и да го убия. Запомних гордите му, студени черти — просто за всеки случай.
Свещеникът продължаваше да дудне монотонно в помещението, докато близката звезда милостиво се скри зад извивката на планетата. Тогава хелиосферата притъмня, остана да свети само горящият потир. Свещеникът постави глинения капак отгоре и огънят угасна.
В тъмното настъпи пълна тишина.
В този момент една от прислужничките включи осветлението. Семейство Империан първо напусна хелиосферата. Последваха го инквизиторът и свещеникът. След това и аз се изнизах навън заедно с прислужниците.
Сенаторът придружи инквизитора до вратите на платформата за излитане. Гостоприемството му не стигна дотам да му предложи да пренощува в крепостта. Аз ги следвах на почтително разстояние по коридора, но слухът ми бе толкова остър, че чух какво си казаха на раздяла.
— И така, каква е присъдата? — избоботи сенаторът. — Достатъчно набожен ли съм за изискванията на императора? Или и вие искате да ме наречете „Великия еретик“?
— Поведението ви е това, което обижда императора — отвърна инквизиторът. — И не вярвам той да реши, че то се е подобрило. Колко самонадеяно само изрекохте обидното прозвище, с което сте се сдобили! А ереста е нещо опасно, Високопочитаеми, и аз ви съветвам да внимавате.
— Сенаторе. Така ще се обръщате към мен.
— Ама, разбира се, сенатор Фон Империан — отвърна инквизиторът подигравателно.
С тези думи двамата се разделиха.
Намерих Дония застанала до един прозорец с изглед към вратите на платформата за излитане. Отказа да се махне от там, докато корабът на инквизитора не изчезна в мрака. Тогава зарови лице в шепите си и заплака.
— Какво има? — попитах с нарастваща тревога.
— О, Немезида, изпитвам такова облекчение! — Тя вдигна обляното си в сълзи лице и се засмя. — Ти си спасена! — Хвърли се към мен и ме прегърна. — О, не виждаш ли? Той може да е много ядосан на баща ми, но ти си в безопасност. — Дония притисна глава в рамото ми. — Не бих могла да живея без теб.
Мразех да говори така, като че ли означавах всичко за нея, когато всъщност тя беше тази, която беше всичко за мен.
Дония продължи да плаче. Обгърнах я с ръце — жест, който все още ми се струваше неестествен и странен, и се замислих колко необикновено нещо са сълзите. Аз нямах слъзни канали и не можех да плача, но много пъти бях виждала сълзи и знаех, че са свързани с болка и страх.
Ала изглежда, че можеха да бъдат предизвикани и от радост.
Като единствена наследница на галактически сенатор от Дония се очакваше да заеме мястото на баща си, когато той се оттегли. Това означаваше, че сега тя трябваше да развие политически инстинкт и да се научи да разговаря с елита от Високопочитаемите, управляващата класа на империята. От уменията ѝ да общува щяха да зависят бъдещите съюзи на семейството ѝ и да гарантират продължаването на неговото влияние. Виртуалните форуми бяха единственото ѝ средство за упражняване на социалните ѝ умения. Самата аз никога не бях виждала тези форуми, но Дония ми беше обяснила, че се намират в една виртуална реалност, в която хората използват аватари, за да поддържат връзка помежду си.
Два пъти в месеца Дония беше принудена да посещава тези официални събирания във форумите, където трябваше да се среща с други по-млади Високопочитаеми в отдалечени звездни системи, предопределени да наследят властта в империята. За нея тези срещи бяха мъчителна необходимост. Докато се подготвяше за този ден, раменете ѝ бяха хлътнали, а отпадналостта ѝ личеше от всяка фибра на тялото ѝ.
Както винаги, матриаршата не обръщаше внимание на мрачното ѝ настроение.
— Императорът вече сигурно е получил доклада за посещението на инквизитора — каза тя. — Ако глупавият ти баща е успял да ни създаде нови проблеми…