Джордж се обърна към нея със злорада усмивка:
— Ще се омъжиш за него и още как! Защото ако не го направиш…
— Няма да се омъжа за него! Той е груб и противен и няма никакви обноски. Гледа жените, сякаш вече ги е съблякъл. Освен това е янки и аз никога няма да се омъжа, само и само за да ти угодя!
В този миг Кендъл бе погледнала към вратата. Там стоеше техният гост — Джон Мур. Сините му очи бяха отровно студени, а чертите му — груби. Тя съжали, че гостът е чул жестоките й думи, но не можеше да направи нищо.
— Извинявам се, мистър Мур, че станахте свидетел на моята невъздържаност, но аз няма да се омъжа за вас.
„Сигурно ще се откажат“ — помисли си тя. Но Джон Мур погледна втория й баща с изкривено от гняв лице, обърна се и излезе. Джордж се изсмя фалцетно:
— Кендъл, ти току-що обрече на нещастие целия си живот. Защото ще се омъжиш за него, момиче. Или ще го направиш, или ще дам скъпата ти сестричка Лоли на Мат Уортън. А него няма да го е грижа дали тя ще каже „да“ на брачната церемония. Много си пада по млади девици, особено синеоки и руси като нашето момиченце.
— Но тя е само на четиринайсет! — Кендъл се нахвърли срещу него с отчаяние и гняв. — Няма да посмееш да направиш такова нещо. Майка ще те убие!
Джордж изтърси пепелта от пурата си върху излъсканите дъски на пода.
— Знаеш, че майка ти е твърде болна, за да повярва на думите ти, скъпа. Тя има нужда от мъж до себе си. А аз ще се погрижа Мат да се добере до Лоли, без Елизабет изобщо да разбере какво става.
Кендъл усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Лоли приличаше много повече на майка им. Беше нежна и деликатна. Джордж щеше да я изтормози. А Мат Уортън оковаваше и биеше с камшици робините си. Две от съпругите му бяха вече мъртви, но никой не можеше да докаже, че той е виновен за смъртта им.
— Ако се омъжиш за този янки, госпожичке, аз ще подпиша споразумение, че нищо няма да се случи на скъпата ти Лоли. Само ти ще имаш право да й избереш съпруг. И ще се погрижа тя никога да не отива на места, където няма кой да я спаси. Сега разбираш какво искам да кажа, нали, Кендъл?
Кендъл усети, че Джон Мур я презира. Но първата брачна нощ я порази. Щом вратата се затвори зад тях, той я зашлеви и я запрати в другия край на стаята. Заповяда й да се съблече. Като се тресеше, но с гордост и омраза в очите, тя се подчини. Пръстите й трепереха и сякаш измина цяла вечност, докато се освободи от неудобната сватбена рокля на майка си.
Но после той остана само да я поглъща с поглед. В навъсените му сини очи се появиха омраза, мъка и мрачно отчаяние. Удари юмрук в стената и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
Това се повтори стотици пъти по време на брака им.
Травис й бе споменал, че Джон се разболял, докато бил във Флорида по време на войната с индианците. За малко да умре през 1856, но оживял. Само Травис, а сега и Кендъл, знаеха, че след нещастието Джон вече не е пълноценен мъж. Кендъл се опитваше да разбере какво го измъчва и прави жесток и злобен, но това бе невъзможно, защото срещаше само омразата му.
Първата година тя понасяше всичко с мълчаливо достойнство. Когато беше сърдит, той я биеше, но винаги внимаваше да не остави следи. Тя понасяше болката с вдигната глава, гордостта й бе като стена, която никой камшик не можеше да пробие. Непоносима бе единствено самотата. Много от приятелите на Джон в Ню Йорк бяха приятни, а градът — оживен и пъстър. И двамата създаваха пред хората впечатление, че всичко в брака им е наред.
Но година и половина след сватбата на Кендъл Лоли се бе влюбила. Писмата, които Кендъл получи бяха пълни с възторг и любов и въпреки че сестра й бе само на петнайсет години, Кендъл й даде съгласието си да се омъжи. Младият мъж, който споделяше любовта на Лоли, бе син на един от най-влиятелните и заможни плантатори в Чарлстън и Кендъл винаги го бе харесвала. Джин Макинтош бе галантен, както само един южняк би могъл да бъде — интелигентен, добър и образован, щеше да се грижи предано за Лоли и да я пази.
Сега, когато сестра й вече бе в безопасност, Кендъл се почувства по-свободна. С интерес надаваше ухо към новините, които пристигаха в Ню Йорк, и след като обесиха Джон Браун — водача на аболюционисткото въстание, тя бе сигурна, че предстои гражданска война. Нямаше намерение да бъде на север, когато Южна Каролина обявеше излизането си от Съюза.
Травис й помогна да убеди Джон, че се налага да посети майка си въпреки нарастващото напрежение. Но тя вече се бе опитала веднъж да избяга по улиците на Ню Йорк и сега трябваше да се досети, че Джон ще тръгне след нея.
— Господи! — простена тя и зарови лице в дланите си. Каква глупост! За малко да убият човек заради нея! Откъде можеше да знае, че се е натъкнала на капитан от Юга, когото северняците и без това мразеха и от когото се страхуваха? Всъщност това нямаше значение в случая. В положението, в което я откриха, само благоразумието на Травис бе възпряло Джон да не убие и двама им. А Травис я бе уверил, че човекът е жив…